Намерих те на улицата запустяла -
притихнала, готова да крещиш,
с душа от болка онемяла,
но пак не искаш да виниш,
защото, с мисъл произволна,
над спомените ти сърцето плаче
и чувства, че душата ти е болна,
защото е останала сираче.
Измъкнах те от плен на самота,
а тя виновно се развика,
подгонена от бликащата доброта,
която чрез взаимност блика
и нещо странно сякаш чух
чрез вперения в тебе взор -
просветна помрачения ти дух,
отхвърляйки жестокия позор.
Живота си градиш отново,
а в тебе болката кънти,
че щастието не е готово,
а иска да постигаш висоти -
дори да страдаш, да не лазиш
и трепва пак надеждата, че си щастлива,
защото повече не мразиш,
а ставаш нежно приветлива.
Прииждат в тебе нови сили -
с мене си готова да строиш,
че ледовете първо са разбили
и никого не искаш да виниш:
любовта душата ти е озарила
и пада черният й креп,
а ти си вече толкоз мила,
защото не допускаш вятъра свиреп.
Накарах те да ме залюбиш
и няма в отношението ни скръб,
но искам да не го загубиш,
защото иначе животът става тъп,
а имаш вече дар вълшебен -
в живота да вървиш нормално:
на двама ни е той потребен
в борбата с битието ни банално.