Имало някога, някъде една страна, където хората притежавали необи-кновената дарба да намират и вадят от земята прекрасен кристал. Той бил толкова съвършен, че когато върху него паднел дори един едничък слънчев лъч, кристалът мигом засиявал с неземна светлина, в която се преплитали всички цветове на дъгата.
. Майсторите го оброботвали и шлифовали, а сръчните им ръце можели да го накарат да блести още по-силно, сякаш събрал светлините на всички звезди от ясното нощно небе. От кристала те започнали да строят един прекрасен дворец, с прозорци, в които се оглеждало слънцето и кули, които опирали в небето. Дворецът станал прекрасен и така блестял на дневната светлина, а и под отблясъците на луната и звездите вечер, че се виждал от далече, чак на другия край на земята. Диви, алчни варварски племена и народи започнали да се събират на големи тълпи и рояци, безбройни черни орди тръгнали към далечната страна, зада заграбят съкровището, което така силно блестяло. Водени от силата на своята ярост те достигнали до двореца, съборили високите кули и разрушили светлите стени. Всеки заграбил какво-то можал и изоставили останките да се валят в калта. Щом прекрачили границите на далечната страна, обаче, нашествениците разбрали, че всички богатства, които били натъпкали в торбите си се били превърнали в прах и лишеи. Разярени, дивите племена поели обратния път към своите земи, решени да си отмъстят...
Дълго се криели жителите на далечната страна след изчезването на наше-ствениците докато най-накрая изпълзели от пещерите и хралупите, които им слу-жели за убежища и се заели отново да градят прекрасния дворец. Дълъг и труден бил градежът, защото опустошен бил и кристалът след нашествениците. Дълго търси-ли хората нови, чисти и непокътнати кристални жилки в земята, но те отведнъж били станали толкова малко и толкова бедни, че новият дворец бил готов след мно-го, много дълго време. Този път той бил ограден с плет зада не могат да го опустошат дивите народи отново. Но дворецът и този път станал толкова великолепен, че привлякъл алчните и яростни разбойници. Плетът не можал да ги спре и отново прекрасната страна тънела в руини. И отново с много труд и много мъки го изградили за трети път жителите на далечното царство. Този път те го обградили с високи, непристъпни каменни стени, които го скривали от вражи очи. В замъка можело да се влезе само през широки дървени врати, които, обаче почти винаги стоели заключени. Един ден, обаче пазителите на вратите открили нещо ужасяващо - дори тяхната сила не била достатъчна да опази замъка - огромните порти се отваряли сами, винаги, когато някой кажел "обичам те". Изплашени, те изтичали при старейшините на племето и им разказали за огромната заплаха. Веднага се събрали най-мъдрите и най-старите хора от всички видни родове и започнали да мислят какво да сторят та да опазят този път замъка от разрушение. Никъде по земята им не можело да се намери отново кристал, докато го търсели хората били направили дълбоки мини, които зеели като живи рани в гръдта на земята, а самата земя не искала да ражда повече кристал, колкото и да копаели, хората намирали само желязо и камък. И старейшините решили, че след като не могат да попречат на вратите да се отварят при всяка красива дума, изречена от стоящите отвън, те трябва да ги зазидат завинаги и никога да не позволят ново опустошение. Когато обаче на мястото на портата се издигнала високата каменна стена, всички видели че светлината на слънцето била станала по-слаба, лъчите му все по-трудно прониквали през тесните бойници в стените. Замлъкнали птиците, увехнали цветята в красивите градини на замъка. Но най-страшното било, че кристалът на стените и кулите започнал да става все по-тънък, все по-крехък и прозрачен. Покруса се спуснала над хората, помръкнали сърцата им. И много дни и нощи умували мъдреците на царството, гладели дългите си снежнобели бради и напрегнато се взирали в дебелите си, стари и прашни книги. Никой обаче не можел да каже как да се спаси чудния замък.. Една вечер хората, уморени и с натежели от мъка сърца се събрали, съборили заедно непристъпния каменен зид и разтворили широко големите порти на двореца. Мигом светлината на залязващото слънце нахлула и изпълнила просторните кристални зали, които заблестели с такова сияние, каквото не били имали никога преди. От този ден нататък хората от Царството на Светлината започнали да излизат вън от своя кристален замък. Много от тях поели на далечен път - към царствата на дивите племена, зада ги научат как сами да намират в земите си чудния кристал и как сами да изграждат прекрасни замъци със светли прозорци и кули, които опират в небето. Научили се да пеят песни и да разказват чудни легенди, които казвали на хората, че тъмнината, непристъпните стени и решетки не можели да опазят красивото и доброто, а зад тях то само излинявало и умирало. Слънчевите хора учели другите да не заграбват любовта и красотата, а да започнат да ги творят сами и веднъж подарили им живот, да им подарят и свобода, зада могат те да живеят чисти и истински завинаги. И така хората от страната на Кристалния замък с всяка своя дума запалвали по едно малко слънце. Защото и те били разбрали нещо много важно - че единстнения начин да опазят сътворената от тях красота бил да я дадат на другите и да ги научат как сами да я творят и да се борят срещу злото и омразата - с любов.