автор: jeck

По-късно, след месец-два (все още не бях започнал друга работа след поливането), когато всеки ден излизах в планината, есента ме пречистваше и насърчаваше към искреност и равносметка и тогава дойде момента, за който споменах по-горе - период на изказване на чувства и неща недостатъчно изречени от мен, позагатвани, сдъвквани...
Тогава изказах много неща пред нея, неща, които я натовариха и разстроиха много, но аз чувствах нужда да намеря искреност с нея, да мога да я погледна в очите като човек, като приятел.
Опитвах се да споделя усещането си, че осъзнавам, че през това време тя не е имала спокоен мъж край себе си, че съм бил депресиран и потиснат...
Но не изказването им беше причината тя да иска разделяне - явно беше мислила за това доста преди това…:
Някъде в средата на октомври бях споделил с нея, че ме заболява понякога главата, прорязва ме отляво при леки сътресения - като слизам по стъпала например... Тя ми предложи да отидем при д-р Пейчев - съпруг на нейна приятелка и колежка.
Отидохме заедно с нея. Той ме прие. Казах му, че съм бил в депресия дълги години, но смятам, че сега се измъквам от нея.
Той ми каза, че от депресия човек много трудно може да се излекува сам. (Случайно знаех, че той е прекарвал депресия, от това, което съпругата му беше разказвала на Силвия - така че, сигурно можеше да му се вярва...) Попита ме какво смятам да правя в материално отношение след като съм 2-3 месеца без работа - с какво смятам да се занимавам.
(Аз не можех да разбера защо той - лекар, при когото съм дошъл за помощ, ме пита за други неща, а не за проблема заради който съм отишъл, за болката, която чувствам при сътресение.) Казах му, че мога да опитам да опиша част от преживяното от мен в книга. Той ми каза: "Разбирам, искате да издадете книга, но в близък план как смятате да си изкарвате хляба?". Накрая ми каза, че може да попита своя позната - "много добър психотерапевт в Пловдив" - да ни приеме със Силвия и да ми помогне ако може...
"Защо чак пък в Пловдив?" - мислех си аз... Даже след ден-два като слизах от планината и бях в много добро настроение - изчистен и бодър, като минавах край тях, реших да се обадя, дали не е по-добре да отидем със Силвия при д-р Начева - психотерапевт, която моя тогавашен приятел Павел беше похвалил. Все пак - в града ни е, може да отидем няколко пъти ако се наложи... Но той без да го казва, някак ми даде да разбера, че е по-добре да не е в нашия град (за да не се раздува случая ли, за да не ставаме обект на клюки ли, или просто защото тази тяхна позната лекарка беше с готово отношение ли...). Скоро след като се прибрах в къщи телефонът иззвъня и Силвия говори с някой, като между другото чух нейни думи: "Нали ти казвам, как да разчиташ на такъв човек... ". Останах с впечатление, че говори с д-р Пейчев или със съпругата му, като думите се отнасят за мен, по повод на това, че съм искал промяна на това, което са ми предлoжили...
С надеждата за подкрепа от страна на психоложката в Пловдив тръгнах със Силвия - когато автобусът потегляше от автогарата, по радиото се чуваше Елтън Джон - "No sacrifices"…("Няма жертвоприношения" - може би трябва да се преведе: " Няма нужда от жертвоприношения в живота... ").
Намерихме кабинета на тази жена. Тя ни прие. Постоянно пушеше - цигара от цигара. Опитах се да говоря искрено с нея, да споделя нещо, но на нея не и се слушаше... Силвия каза, че е решила да се разделим. Опитахме да и разкажем в общи линии за проблемите в семейния ни живот. Тя скоро направи обобщение, че съм донякъде критичен към себе си, но само донякъде... Каза, че изглежда съм бил третото дете в семейството... (Как го разбра за има-няма един час - не знам...). Каза, че нямам психическо заболяване, това е особеност на характера... Пита ме дали съм бил малтретиран в детството... Предложи ми през началния период на раздялата да остана в една клиника в Пловдив просто за да не се натоваря чак толкова много в този преходен период... (От един час ме беше видяла и вече ми предлагаше решения за облекчаване на началния период на раздялата, въпреки че аз не бях казал какво мисля за инициативата на Силвия). Попита ме имал ли съм други скъсвания с жена - казах и, че съм имал... Относно предложението и да ме "подслони" за известно време в клиника и казах, че за мен това да не влизам в клиника ми дава един шанс... (така го възприемах), смятах, че това може да ни помогне да израстнем - на мен и на Силвия...
Тя помоли Силвия да остане за малко и говориха вътре двайсетина минути. Когато Силвия излезе, беше много развълнувана - отвън ме целуна радостно, като ми каза, че най-важното е, че нямам психическо заболяване. Казала и́: "Как си могла толкова време да изтърпиш този човек...?" (Как направи тази докторка заключенията си или по-скоро присъдите си за един час ... И досега имам чувството, че д-р Пейчев е говорил предварително с нея...) Също смятам, че Силвия наивно подходи, със сляпа вяра в приятелите си и в тази "специалистка", без да предполага, че се намесват и в нейния и в моя живот...
Тогава и казах, че ще пътувам по-късно за Сливен, да се прибере с влака. "Да не вземеш да се скиташ пак по пътищата!" - каза тя, като бях и споменавал преди, че милиционери са ме спирали по пътищата преди години...
"Не, не, ще хвана влака в 3 след полунощ. " - и́ рекох...
Обиколих пътеките в ж. р. "Тракия" по които съм вървял - с децата, с нея или сам, детската ясла, градината... Поплаках доста - добре, че се беше стъмнило вече... Преди прегледа се бях обадил на Наско - поправяше нещо колата в двора, малко беше посивяла косата му, малко по-угрижен беше от дните, в които го помнех на работа - приветлив и оптимистично настроен... Търсеше начини за изхранване на семейството... Синът му слезе при него да му иска някой лев. Наско беше строг и взискателен, но същевременно внимателен с него. "Майсторе," - му рекох - "не съм живял истински толкова години тук, в Пловдив. Не съм се чувствал човек... "... "Недей тъй, Майсторе, не е точно така. " - ми рече той...
В "Тракия" се обадих на и на колегата ми Гошо. Споделих с него че съм бил в депресия през почти всичкото това време в Пловдив. Той ми каза: "Валка, просто си нямал среда, братко... " и ми разказа как той е имал късмет да има добри приятели и среда и колко много те са му помогнали точно в тези трудни години, когато е бил разделен от жена си и дъщеря си...
Казах му, че жена ми се отделя с децата. "Ами ще поживеете малко отделно... " - ми рече той...