автор: joanna_vas

-Не от дъжд са мокри косите ми днес,
не от вятър разрошени,
не от гребен разресвани,
не от слънце погалени...
Нито от длан са докосвани,
нито с очи са приглаждани,
нито в букет са привързвани...
Просто ... пилеят усмивки,
сини усмивки по твоето рамо.
Подпрял си небето отляво
и моята обич отдясно.
Сърцето тупти
над времето, тичащо бясно.
А ние нехаем, притихнали в себе си,
укротени в своето чисто пространство...

-Не от сън са крилати зениците ми,
не от огън са вдъхновени мислите ми,
не от дъх са изпипепелени раменете ми,
ни от дявол е изкушена мисълта ми...
Не от дни е светлината над погледа ми,
нито от спомени е богата душата ми,
нито от време сребреят косми
и се гонят присъхнали русла от бръчици,
набраздили лицето в загадъчност...
Не от болка са моите белези,
нито от жарава парят устните ми,
нито от змийски инстинкт
езика ми вие се в опасно изящество,
нито от сол нагарча в гърдите ми
жадни до лудост и загуба на съзнание...
Нито от пръски са влажни пръстите ми,
когато докосват клавиатурата
на разголени нерви,
а от твоето близко далечно присъствие.