автор: alica

Fear of the sun


Днес имам рожден ден, - каза Ескандър.
Нима…
Той запуши устата й с ръка.
Рожденият ден е най-важният ден в живота…
Но…
Това е началото!
Той избърза напред и не й даде възможност да коментира това, как се раждат мъртвите. А те се раждаха и още как! Тя го настигна и го хвана за рамото.
И на колко ставаш, скъпи?
На 2400, скъпа, не ме иронизирай!
Какъв подарък ще си пожелаеш?
Да убия онова изчадие вътре. Вече трябва да си усетила, че си имаме нов брат.
Знам… И се страхувам от него. Той е много-много лош…
Ескандър се засмя.
Ха, всички сме лоши, по природа! Има само секс и смърт, докъдето ти стига погледът.
Тя мълчеше.
Ти си от добрите, така ли?
Опитвам се да вървя по ръба…
Аха, вещица, значи.
Бях вещица.
Извинявай.
Помълчаха още малко, но може би времето, което им оставаше заедно беше към края си, защото приближаваха портите. Той не се стърпя и попита:
Съжаляваше ли?
Никога не съм съжалявала.
Той хвана ръката й.
Тогава се дръж за мен.


*****

В полутъмната зала, Всеволод седеше на трона си. Лицето му беше в сянака, но самият силует беше променен. Излъчваше огромна мощ. Прегърбеният старец си беше отишъл. Той се изправи, излезе от сянката и тръгна към Чорна. Черните му коси и черните му дрехи, сякаш се сливаха с тъмнината. Оставаха лицето и очите, които бяха всепоглъщащи. Лицето сега беше красиво, както преди. Красиво, но отчуждено. Лицето на бог, което може да бъде обожавано, но не и обичано. Чорна се дръпна назад. Той спря.
Не се страхувай, Чорна. Отдавна ти си само моя дъщеря.
Защо тогава ме повика тук, по дяволите?!
Коварната му усмивка бе ужасяваща.
За да обявя наградата от състезанието.
Мен?…
Може би, може би… Скоро ще загубя материалния си образ, нима не виждате?! Тук ще имам заместник! На тази тъжна, тъмна и пуста земя. Затова ви събрах. Наследникът може и да си ти, Чорна. Може и да бъдеш наградата.
17.8.2005 г. 22:19:03


*****

Темон се надигна от калта на някакво блато. Неговият постоянен враг и кумир - Слънцето - беше залязъл. Пое си дълбоко въздух и се заоглежда за кулите на замъка на Всеволод. Съзря ги в далечината, отново се превърна в птица и полетя натам. Още чувстваше влагата по себе си. Усещаше, че някой го следва, някъде отдолу, под водата, която прекосяваше.
Замъкът пред него просветваше в странни отблясъци, звуци, които ня бяха доловими за човешко ухо, пронизваха пространството. Земята около замъка потъмняваше още повече, като кърваво петно, което се разраства бавно, но без да спира да кърви. Сенките се раздвижваха. Много ли същества се събираха натам, като пчели към кошера си или едно единствено съзнание се разгръщаше в своята цялост. Темон не знаеше, но нямаше избор, нито желание, да смени посоката. Обсидиановите му очи проникнаха в тъмнината на близкото бъдеще. Очертаваха се големи неприятности, дори и за воин като него. Сети се за Ескандър и осъзна, че той е най-малкият му проблем при сегашните обстоятелства. Може би дори, би могъл да му стане съюзник. Само временно, разбира се.


*****

Пространството се обърка прекалено, дори и за техните умове. Нещо се трансформираше, но кое и в какво по-точно, не беше ясно. Усещаха телата си омекнали и набъбнали с кръв, сякаш костната им система се топеше. Сребърни вериги се стягаха все по-силно около шиите им. Жаждата им ставаше непоносима. Големи железни бокали хвърчаха из залата и се трошаха щом се докоснеха в ръцете им. И музиката… Ужасна, унасяща дисхармония от звуци. Звуците на тленността и разлагането, на истинската смърт. Те протягаха ръце един към друг, но сякаш бяха отдалечени на километри разстояние. Около тях обикаляше човекоподобна фигура, обвита в пурпурни плащове, шепнеше и хъхреше неразбираемо, раздуваше се и пак се свиваше, причинявайки им ужасна болка. Фигурата не ги виждаше, защото беше сляпа. Просто се опитваше да погълне всичко в себе си. Мътеше съзнанието им с неясната сила, която излъчваше. Всичко вибрираше на непознати честоти, които анихилираха мозъка. И все пак, Ескандър успя да долови един заглъхващ сигнал в главата си, който се превърна в единствената му връзка със здравия разум. Звукът внушаваше мисли за Началото, Силата, Бащата и Сътворението. Мисли за кръвта и тъмнината, от които той беше роден. "Ти си синът на мрака, не можеш просто да се предадеш!", това беше заповед. След това всичко изчезна.
18.8.2005 г. 03:29:45
*****

Покой. Най-после покой… Тишината в главата му беше вездесъща. Това ли била тя, смъртта. Ескандър се раздвижи в тъмнината, която го обгръщаше. Опипа тялото си, но всичко си беше по местата. Та ти си безсмъртен, глупако, каза си той. Защо обаче беше тази тишина, безкрайно приемащите и излъчващи сензори на възприятията му бяха спрели да вършат работата си. Телепатията беше нищожно човешко достижение, в сравнение с неговата безусловна ориентация в света. Винаги досега той беше знаел мястото си, точното си разположение, както и разположението на всичко останало, спрямо него. Държеше цялата мрежа на живота под око. Беше пазач и страж, и хищник, дебнещ плячката си. А сега - нищо. Нищо… Това нищо му напомняше за нещо, за някого, някаква личност, която носеше това странно име, беше го дочул в агонията си. Ескандър внимателно се опита да се изправи и успя. Поне не беше затворен в ковчег, но къде, по дяволите… Седна да помисли върху положението си. Чувстваше се толкова сам. Но не и уплашен, той не познаваше това чувство. Не познаваше и милостта. Не познаваше и поражението. Заопипва пода, беше от пръст. Протегна ръце настрани, но не срещна стена. Изправи се, олюлявайки се, беше изтощен, трябваше да си признае. Имаше нужда от кръв. Замисли се отново. Той беше дете, родено от мрака и разбира се, той виждаше в тъмното, виждаше и в миналото, и в бъдещето. Щом сега не виждаше нищо, значи просто нямаше нищо. Само аз ли съм останал на тази, как го каза старият мръсник, а, да, тъжна и пуста земя, помисли си той и направи няколко крачки. Това обаче беше състезание, нали, точно така, значи все някъде имаше още някой. Поне още един. А в едно състезание, ако искаш да спечелиш, не трябва да спираш да се движиш. Той продължи напред.
Вървя дълго, много дълго, докато накрая стигна до нещо. Какво облекчение. Стигна до едно голо дърво. Старо и изкривено, състоящо се само от няколко чепати клона. В клоните на дървото беше кацнал гарван, който завъртя глава и очите им се срещнаха. Най-после телепатията отново проработи.
Казвам се Темон Русия. Ти кой си?
Ескандър Трент Първи.
Ах, да… Мисля, че сме се срещали и преди…
Зарежи светския разговор, Темон. Кажи ми какво виждаш?
Нищо, Трент, нищо повече от теб. Ти поне имаш тялото си.
Какво?!
Нещото ме застигна, докато бях в полет. Идвах към замъка и отгоре виждах как то се разраства все повече. Накрая погълна и мен. Нямаше друг начин да ви дистигна.
Ха, значи и ти си в играта!
Каква игра?
Прословутото състезание на Всеволод I, дъртото копеле. Той ни замеси във всичко това!
Не мисля, че онова нещо, което ни погълна… Да, не ме гледай така, то наистина ни погълна. Та онова нещо не е работа на Всеволод.
Онова нещо си има име, Темон, както мен и теб. Казва се Нихил и май също е състезател.
Доста силен противник.
Не за дълго.
Винаги ли си толкова самонадеян?
Не ми се прави на госпожица. Трябва да продължим.
Черният гарван се спусна от клоните, кацна на рамото на Ескандър и двамата продължиха да се лутат из пустошта. Безупречната им логика подсказваше, че тя е някъде там.




*****

Ами ако не е там, сепна се Ескандър от ходещия си унес и непозната болка го бодна в сърцето. Каква ирония, усмихна се зловещо той, търся любимата си в нищото, докато в същото време нося съперника си на гърба си. А самият аз съм нищо повече от един движещ се труп…
Той падна на колене и птицата стреснато изпърха с криле, за да се задържи във въздуха. После се издигна много високо и започна да се рее в невидими кръгове. Сякаш мина цяла вечност, докато ноктите като остриета не задращиха по врата на Ескандър, забиха се в яката на ризата му и го задърпаха нагоре. Той се изправи, вслуша се за миг и продължи обнадежден. Беше жаден.
В сумрака се открои колиба. Ускориха ход. И двамата усещаха живото същество, което стоеше зад четирите стени. Чуваха как кръвта пулсира във вените му. Щом стигнаха, Ескандър отвори вратата с шут и спря. В средата на стаята гореше огнище, а над него се бе прегърбила закачулена фигура.
Ти…, - каза той.
Да…, - каза тя.
Тя - най-крехкото от всички живи същества. Той коленичи пред нея и обгърна краката й. Стоеше на пода и не беше способен да я погледне. Прошепна дрезгаво:
Погреби ме, вещице! Така и така съм свършен, няма да ти причиня за втори път това.
Тя отхвърли наметалото си и се наведе към него. Гласът й беше леден, тя заповядваше.
Стани и ме погледни. Не ти отива да се размекваш така. Ти си принц, по дяволите! Призовавам те, в името на всички демони! - извика тя и пламъците избухнаха и закръжиха из стаята.
Птицата кацна на рамото й. Леко я одра с човката си по шията. Кървави капки паднаха на пода. Но Ескандър не помръдваше. Лицето му беше синкаво-бяло. От устните и очите му се стичаше черна кръв. Тя отново коленичи до него, раздруса го за раменете и закрещя името му. Тя плачеше и нареждаше, умоляваше го да се върне, приканваше го, мамеше го, мърмореше неясни заклинания, но той сякаш се бе превърнал в камък. Чорна извади тънък и бляскав нож от колана си и разряза вените на едната си ръка. Стисна ръката си в юмрук и я издигна над главата му. Кръвта миеше лицете му, обагряше косите му, пламъците ги обгръщаха, колибата гореше.
05.9.2005 г. 21:11:22


*****
Ескандър се изправи сред пепелта. Първо видя гарвана, който кълвеше нещо из руините, след това и нея, спяща до него, с превързана ръка. Каква троица само, помисли си той, вещица, вампир и гарван на поход срещу невидима зла сила, по-лоша от самите тях, ха-ха. Тук дори няма място за хумор. Ние сме в нищото, по средата на скапаното нищо. Погълнати, сдъвкани и изплюти в белезникавата кал. Но къде е първообразът на пустотата. Къде е това перверзно, малко копеле! За кратко, в замъка, успях да видя лицето му. Искам да го намеря и унищожа веднъж завинаги…
Гарванът му кимна в съгласие. Започнаха мислен разговор.
Как е тя?
Всичко е наред.
…?
Е, само лека анемия. Може да се наложи да поносиш и нея.
Ще се наложи да я поразпитам нея. Вещиците притежават изключителни познания.
Не мислиш ли да я…
Не, не мисля. Аз не съм животно, мога да се контролирам. По-скоро бих я…
Разбирам те напълно, - гарванът някак успя да се усмихне.
Гадна твар! Ако се измъкнем оттук, ще ти разкажа играта и на теб.
Тя се събуди.
Тук има още някой, - каза тя.
Жив ли е?



*****

Нихил стоеше неподвижен на трона в своя нов замък. Беше го преустроил изцяло - старите готически орнаменти, странните коридори, зали, стълбища, вековните натрупвания на спомени, печал и ужас - всичко бе изчезнало. Сега имаше само правилни форми, голи сиви стени и гол сив под. Без следа от сенки и от тъмнина. Просто едно ясно очертано, правоъгълно, празно пространство. И в дъното му - каменен, аскетичен стол. Нихил седеше на него и гледаше навътре в себе си. Той беше останал последен и единствен по рода си. Беше подчинил и изял всяко възможно различие. Всички създания на мрака бяха вътре в него. В едно единствено съзнание. Той беше взел силите и познанията им. Те напираха в него, но той не знаеше как да ги използва. Той не желаеше да ги използва, защото пустотата бе по-непреодолима от мрака. Той бе получил царството си, но по някакъв си свой начин бе абдикирал. Нещо не се беше получило. Изглеждаше несполучливо. Той беше заключена врата, къща без прозорци, същество без спомени. Но в тази черна кутия все още някой се бореше да остане личност. Едно бледо, слабо и дългунесто момче, което тичаше през огряно от ярко слънце поле. Нихил сънуваше. Имаше цялото време на света, за да изсънува своята приказка. Можеше да си го позволи.
… той не спираше да тича. Сухите сламки издраскваха краката му. Гонеха ли го или просто бягаше. Не можеше да си спомни. Нихил тичаше през поляната, която сякаш беше безкрайна. В далечината обаче виждаше как се издига граница, черен хоризонт, който го подканваше да се доближи. Той трябваше да го достигне, защото извън него се чувстваше нереален и несъвършен. Мракът трябваше да бъде приет доброволно. Той нашепваше - да, ти си свободен да правиш каквото пожелаеш, аз не те спирам, остани си на поляната и си играй там като малко дете до края на времето, аз не те спирам. Но има и други възможности, други пътища. Не искаш ли да бъдеш мъж, не искаш ли да се бориш, не искаш ли да убиваш онези, които мразиш и да притежаваш онези, които обичаш. Да, знам, че го искаш, мини под черната дъга.
Всъщност Нихил не искаше точно това. Просто беше изплашен и най-вече самотен, ужасно самотен. Искаше да си играе с някого, не можеше да устои на усещането, че там отвъд, някой го чакаше и беше готов да му говори, да играе с него, да го прегръща и утешава и да казва нежно името му. Нуждаеше се спешно някой да му обърне внимание. Разплака се и затича още по-бързо и по-бързо. Гмурна се в сняката, усети полъх на бриз и мирис на солена вода. Спъна се в изгнило дърво и се претъркули чак до ръба на мътно езеро. Заплака още по-неутешимо. Беше се ударил, а за пореден път нямаше кой да му каже една мила дума. Беше стигнал толкова далеч, постигнал беше нещо все пак, но отново нямаше никой, никой, който да одобри или порицае постъпката му, никой, който да го попита как се чувства сега.
Беше се превил на две, с гръб към езерото и не видя как една женска фигура се изправи от водата и пристъпи към него. Тя го обви с ръце и го целуна по врата. Скутът й беше студен и мокър, но за него това беше най-стоплящата прегръдка в живота му.




*****

Постепенно те започваха да си обясняват какво се беше случило с тях. По погрешка Всеволод беше създал ново хищно и всеядно създание. То не признаваше границите на битието и се разпростираше като гъба, поглъщайки всичко по пътя си. То беше анихилатор на съзнания, обезличаваща машина, унищожител на сътворението, след него оставаше само празнота. Само по някакво чудо, от инат или благодарение на някаква твърда вяра в себе си, те се бяха запазили като отделни съзнания, които обаче се намираха вътре, в затвора на нищото. Бяха изгубили повечето си способности, бяха се превърнали в оголени знаци на същността си. Смъртни ли бяха те или не - вече нямаше значение, те бяха онези, които трябваше да поставят начлото, това беше единственият им изход. Всеки от тях трябваше да приеме съдбата си, такава каквато му бе отредена, осъзнаваха, че започват нов живот, от ръба на тази нулева граница. Всичко от миналото беше загубило стойността си. Те не търсеха спасение, те просто изживяваха предопределението си. Смърт, безсмъртие и жертва, мрак и светлина - всичко в едно. Нямаше обратен път назад.
Те вървяха през нищото. Имаха само земята под краката си. Чорна и Ескандър - един до друг, а Темон - кръжейки около главите им. Не бяха щастливи, както и никога не бяха били, но усещаха покой. Някъде много далече те виждаха мъждива светлина, наричаха я граничната зона. Вървяха към нея, като единствен ориентир. Поредната ирония, мислеше си Ескандър. Чорна беше влюбена. А Темон тайно се надяваше на възможността отново да прояви героизъм, ако ще и за последен път в своя дълъг живот. Имаха само един проблем - Темон и Ескандър не можеха да избягат от природата си и се нуждаеха периодично от кръв. Чорна ги даряваше със своята, но ако не намереха плячка, рано или късно те неволно щяха да я убият, я това, разбира се, беше недопустимо. Защо Чорна се бе превърнала отново в човек оставаше тайна на битието, която имаше своя скрит смисъл, но засега беше просто източник на живот за двама прокълнати. Вещиците винаги обитаваха границите на световете, така че Чорна се чувстваше на мястото си. Празнотата не я притесняваше, защото тя я изпълваше със своята любов към съществото, което беше превърнала в своя грешен бог. Беше видяла красотата и истината в неговата черна и порочна душа и дори и това да беше само илюзия, тя щеше да го измъкне оттук.
Така навлязоха в блатата. Темон летеше напред и им показваше местата, където имаше по-здрава почва. Въпреки това те затъваха все повече в калта.
Навлизаме в чуждо владение, - каза Ескандър. - Някой се опитва да ни спре, но не е познал.
Нихил ли е? - отпаднало проговори Чорна.
Гарванът се спусна към тях и им каза кой е този някой. Ескандър си спомни за женското лице, което видя под водите около кораба, в мига когато за първи път усети, че губи силите си. Тогава все още имаше всичко и тази прекрасна жена беше до него, а сега нямаше нищо и тази жена, която влачеше в калта, бавно умираше. Намрази онова лице, чиято поява стана символ на неговата загуба. Спомни си, че тя всъщност го предупреди за опасността, но какво друго можеше да направи той, освен да отиде там, където беше призован. Коя си ти и защо все стоиш под водата, размишляваше той, когато дочуха писъците. Те раздираха плътната тишина на това място, бяха протяжни и жални.
Чорна и Ескандър се покатериха на островче твърда земя. Ослушаха се, за да разберат от къде точно идва звукът. След малко Чорна заключи:
Това е плач на дете.
Сигурна ли си?
Напълно. Аз съм вещица.
Аз пък съм сигурен, че идва оттам, - Ескандър посочи към място, което чернееше малко повече сред общата мъгла. Той я метна на гърба си и си запроправя път през тинята.
Бързо! - изкрещя той на гарвана, който също ставаше неспокоен. - Лети натам! Изкълви му очите!
И те бързаха. С малкото свръхестествени способности, които им бяха останали, знаеха че трябва на всяка цена да спрат това, което беше започнало да става. В противен случай, вратата към истинския свят щеше да се затвори завинаги. Нихил щеше да приеме за втори път мрака, но този път с очите и сърцето си. Като истински хищник, Вилмона беше завлякла жертвата си навътре в своите владения на влага и горещина. Нямаше да бъде толкова лесно да ги открият.
Отново беше настъпила зловеща тишина. Вече стъпваха по твърда земя, около тях се издигаха дървета. Въздухът беше тежък, задушаваха се от влагата. Пристъпваха тихо. Ескандър беше събудил всички инстинкти на животното в себе си. Остави Чорна, която не можеше да издържи да ходи повече, до едно дърво и продължи да се промъква навътре в тази джунгла. Темон го следваше ниско във въздуха. Явно тя не ги беше усетила, но и те не можеха да предвидят точното й местоположение. Само надушваха следите й.
Накрая откриха мястото. Крепостта на Вилмона беше един черен кладенец. Ескандър се заспуска надолу по хлъзгавите и зеленясали камъни. Гарванът се прилепи за гърба му, крилете му бяха прекалено натежали от влагата и те продължиха в пълна тишина в сгъстяващия се мрак. На огромна дълбочина, малко преди да се достигне водното равнище, те откриха проход и продължиха по него. Те идваха да я спасят. Той не бива да се домогва до никого от нас, казаха си и двамата. Но не можем и да го убием? Не, не можем.