Минава време
Тишината ни мутира
В нещо живо и чуждо
Мога да я строша с юмрук
Мога да я стъпча
Но не мога да я изчистя
Гледам те като спиш
Дори когато те няма
Говоря с теб като мълчиш-
Най-голямата грешка
Най-голямата
Ние си знаем
Движим се забавено
И неспокойно
Но те пак ще ни го кажат
Всеки ден преди закуска
Ни казват
Че не заслужаваме да дишаме
Минава време
И всичко се оцветява в жълто
Стаята се пръска по шевовете
От втасалата тишина
И ние се притискаме в ъглите
И сме прекалено бавни
Докато намерим изход
Ще сме станали част от мълчанието