автор: joanna_vas

Тишината е толкова горчива,
не ти отива
да си тъжен, разбери...
Усмивката във себе си
е толкова красива,
а грохота на тежките кервани
е преминаване
през палеща пустиня
понеже пясъка
е фината настилка, разровена
с копитата на времето,
а по браздата някой плисва
мисълта - река,
от непонятната магия на моята
и твоята любов...
Дали пък за това не е така
изящна и пенлива?!

А пяната се стича по скалите,
рисува форми на страстта,
тела които се преплитат,
пътеки, тайнствени местта
безбройни, агресивни и копнежни,
безумни, крехки топлини
русалки във рибарски мрежи,
Венери със фризирани коси,
безсрамни форми,
нежни форми,
през унес,
в сладострастен бяс,
преди да се прилеят в смисъл
по-различен,
е тежък интелект с финес,
да затанцува
като нестинарка,
ума да стъпя по страстта,
и истините прашни стари,
в плът отново да родя.