автор: Perdita

Дай ми някакъв знак, Господи, че съществуваш. Но да е красив знак!
Или по-ясен и красив от това, в което съм в момента, не може да има? Изпободах си ръцете с тия шипки. Е да, раят наистина не би могъл да е по-прекрасен от подобно място, както и да изглежда. Мирише на трева, борове, билки, не е много високо - някъде в сърцето на рая е - и е...хайде де, прати ми думата...
...Божествено, да. :) Няма и едно облаче на небето, слънцето се шмугва през клоните на дървото, под което съм седнала, мъчейки се да те усетя.
А ти усещаш ли ме? Малката нищожна прашинка? Вярваш ли ми? Че мога да обичам, да плача, да си бода ръцете с шипки?...Смяташ ли, че съм щастлива, осъществена?
Кажи ми, ти ли си направил тия възвишения ей там - рисувал си ги с усмивка някой подобен слънчев ден - или сами са се създали, съвсем случайно?
Лошото е, че все се отклонявам. Може би ако се затичам и тичам три дни без да спра, ще престана да имам моментите, в които не те усещам. Ще се отърся от всичко, правещо ме невярваща, неистинска.
Ще се затичам някога, обещавам ти! И на себе си го обещавам. И тогава напълно ще изчистя погледа си, защото сърцето ми е чисто. Съвсем малко прах е полепнал по него..., просто си е направило бодли, като тия шипки.
Хлопат звънчета в далечината, вятърът шуми, едно параклисче наблизо спи, стъпките ми са най-шумното нещо тук, и мислите ми. Сигурно цветята мечтаят да си тръгна, за да им стане пак тихо. Защото те те чуват и виждат; знаят, че те има. Те са душата ми, изпъстрена с теб.
Знаеш ли, че имам корени тук? И сега направо се препъвам в тях. В светлината им. В разцъфващата и на моите устни усмивка, с желанието да легна под това небе и да се оставя на безкрайните вятърни ласки.
Хубаво е - гущерчета, скакалци...и аз.

Някога розите били без бодли.
Една от тях обикнала с цялото си сърце един мъж. Той също я обикнал много, докосвал нежно душата й, целувал всяко листенце, разкривал й тайните на света и така омайно й говорел, че тя разцъфтяла като никога преди.
...Но ето че една нощ нещо станало с розата. Може би от Луната, от недоспиване...Тя се замислила за разни неща, уж дреболии, ала в онези тъмни часове те й се видели много важни и розата се ядосала на мъжа. Наговорила му какво ли не и накрая си тръгнала обидена от него.
Мъжът също се ядосал и си тръгнал, без да каже нито дума.
...Розата не знаела къде е отишъл, ще го види ли отново. Мъчно й било, че му наговорила всичко онова. Тя не спирала да го чака и все тъжала. Сърцето й за малко не се пръснало, цветчетата й увехнали, привела се цялата...
...След много месеци мъжът се върнал. Той най-накрая разбрал, че не може без своята любов, че без нея светът е пуст. Когато се появил, тя в миг пак затрептяла и разцъфтяла. Просълзила се от щастие, не спирала да плаче, сълзите й били едри и някак тежки.
Мъжът вдъхвал аромата й и си повтарял, че никога, никога! повече няма да се разделя с нея. После протегнал ръка да я погали. И внезапно усетил остра болка, от пръстите му потекла кръв.
- Какво е станало с тебе? Какво е това?! - попитал смаяно.
- Аз...се промених - казала тихо розата. - Беше ми много тъжно и все тъжах и тогава един магьосник...Не исках да те нараня. Като те видях и забравих за тях. Боли ли те? Толкова те обичам! Съжалявам, че ти наговорих ония неща!
- И аз те обичам! Не, не ме боли. Не трябваше да си тръгна така. И аз съжалявам. Трябваше да ти говоря, да разсея съмненията ти...Но какво става с тебе?! Защо се прегъваш?
- Защото умирам... Когато ти замина, бях толкова отчаяна, задушавах се от тъгата си. Накрая един магьосник ме съжали и притъпи болката, като измисли бодлите. Във всеки от тях се запечатваше частица от моята мъка. Ако това не беше станало, щях да умра още тогава. Магьосникът ми каза да не плача, защото бодлите ще се разтопят от сълзите, тъгата ще се освободи и ще умра...Аз така и така нямах сили вече да плача.
- Но защо не ми каза?!
- Щом те видях и забравих за това.
След миг розата умряла...
А сестрите й се зарекли никога да не се влюбват. Те поели освободилата се тъга и я съединили с корените си. Така и на тях израснали бодли.
Розите са много красиви. Предизвикват любов и обичат дълбоко. Но бодлите им напомнят какъв може да е краят на една любов.
...И напомнят, че ако Вярата ни изостави, дори и да се върне отново, Приказката може и да не продължи...
Според мене, когато Малкият принц се е върнал, и неговата роза вече не е била същата. И не - не е била по-истинска.

Една Звездичка се влюбила в Слънцето и то в нея. Тя харесвала светлината му, то се любувало на нежното й сияние. Били много щастливи.
Веднъж обаче Слънцето помръкнало за малко. Навярно се уморило все да свети. И тогава Звездичката внезапно забелязала колко много звезди има на небето - някои несъмнено по-красиви от нея. Гледала и не можела да повярвя. Дотогава мислила, че е единствена - нали и Слънцето все това й повтаряло.
В главата й се запромъквали съмнения. "Наистина ли обича само мене? Та на небето има толкова ярки звезди! Изобщо не мога да се сравнявам с тях, аз съм съвсем незабележима и обикновена..."
...Звездичката също помръкнала и така натежала от скръб, че политнала надолу. Паднала право на Земята. Щом я докоснала, се превърнала в момина сълза. Започнала да плаче и от всяка сълза пониквало ново цвете.
След няколко часа Слънцето пак засветило. То потърсило своята звезда и когато я открило, тя му разказала за съмненията си. "Аз гледам постоянно към небето, но виждам само тебе! - казало й съвсем искрено Слънцето - Ти си моята единствена Звездичка! Обичам те!"
Звездичката обаче не можела да му повярва. Не се издигнала никога повече. Слънцето нежно я огрявало и я галело с лъчите си, ала тя завинаги загубила вярата си в неговата любов.
И наистина, сякаш самият свят така е устроен, че да не вярваш. Трябва да се довериш на нечии думи и чувства - а думите може да са лъжа, чувствата се променят. Докато пълното със звезди небе си е там!
Не е лесно да се чувстваш Единствена сред толкова блясък.
...Сигурно всяка звезда рано или късно забелязва, че небето е препълнено със звезди. И пада. Ние си мислим, че падащите звезди са малко, просто защото рядко вдигаме глава нагоре.
И може би, ако само една нощ не отделим погледа си от небето, ще забележим колко много всъщност са те.
И може би всяко бяло цвете, съществувало някога, се е появило така...

Сигурно все пак си го направил нарочно. За да бъде изпитание? За да се учим? Или пък ние сами сме сгъстили материята - като бодлите на розата, като натежалата паднала звездичка?...Мъчно ми е за тях. И за мене, за всяка жена, за всеки мъж. Защото, колко са тези, които въобще не губят вярата си? Колко от нас го могат? И то не на думи - думите са лесни...
...Преди няколко седмици наблюдавах по двора следи от охлюви. Пълна плетеница. И ние оставяме подобни следи по всичко, до което сме се докосвали някога, както и то по нас. Наистина са подобни - светли и леко блестящи :) И, оплетени в предишните си разочарования, не можем да се доверим на Любовта.
Все има отсенки на невяра.
Но Вярата не търпи нищо по себе си. Като снега е. Като всяка белота. Бялото е нежност, път към Душата. Да повярваш в някого, означава да усетиш невероятен прилив на нежност към него.
И да не си отива. Любовта може да оцелее при отливите, но това не е достатъчно. Трябва да е непокътната - като очите ни, като сърцата. А не силна.
Любовта не води битки, ние го правим.
" " "

И все пак - как да вярваш сляпо на някого, като може да те нарани? Като се е случвало и се случва непрекъснато?
Ами, аз нямам отговор. Но в едно съм сигурна - това е начинът, единственият, със силата на природен закон. Е да, ние започваме да вярваме примерно след година или две, през които внимателно сме очаквали ударите под кръста. И накрая сме се доверили. Но тогава и любовта вече е попреминала.
Защо ли?
...Ще завърша с Приказка за лястовиците. Скоро наблюдавах лястовиче гнездо - майката и бащата долитаха с храна, малките ги чакаха и щом дочуеха приближаването им, отваряха човките си. И все така - някак уютно, без въпроси, без отсенки..
Когато започне да си прави гнездо, лястовицата харесва едно място и не се отказва от него. Може да събаряш гнездото й много пъти, но тя все започва отначало.
Освен това никога не сменя партньора си. Обича го до смърт. А дали не и след това? Навярно лястовиците (както и друти птици и животни, оставащи цял живот с един партньор) са висшите създания сред нас.
Летят. Умеят да обичат. Верни са на изборите си. Знам ли, може и да пишат стихове, да си мечтаят, но по-важното е, че всеки ден и всяка нощ живеят по този начин. Някак синхронно със самите себе си и една с друга.
За мене са съвършени. Моделът им е оцелял хилядолетия. И ще оцелее! Защото е в пълен синхрон и с Духа.
...Вече пети ден мъжката лястовица страдаше дълбоко. Липсваше му женската, смъртта дойде неочаквано и нелепо.
И той остана сам. Нямаше сили да замаха отново с криле, да прелети дори метър.
Но тази сутрин усети раздвижване наблизо. И тогава чу гласа й, чу смеха й!
" Тук съм, мили, не тъжи! Ти толкова ме обичаш, че успях да се хвана за любовта ти и да се вселя във всичките тези цветя. И в пръстта съм, в тревичките, в ей онзи храст. Няма да изчезна, ще те чакам, ще бъда с тебе. Ще съм винаги тук!"
Мъжката лястовица усети такова щастие, че който може да вижда в невидимото, би я видял като невероятно сияние. А женската умееше да вижда и също засия от радост.
Дните минаваха, годините също. Сиянието на двете влюбени птици никога не отслабна. Другите лястовици често им идваха на гости и им се радваха. А когато и мъжката умря, надойдоха всички и ги изпратиха в Пътя им към дома - Небето. Където всяка от тях щеше да се завърне някой ден. И да разказва своята лична Приказка за това колко красив е животът на Земята.
Защото той е такъв.

10-11 септ.
2005г.
някъде в сърцето на рая