Неочаквано се появиха от нищото и нанесоха фаталния удар. Стотици звездни кръстосвачи изникваха по небето, закриваха с тъмните си сенки звездите. Отблясъците на кристалните им стени обляха Луната в кървави сияния.
Постепенно градовете падаха в пламъци и хората чезнеха по лицето на Земята... Но не бе писано на света да загине просто така. Един древен мъдрец, не открил смисъла на съществуването е тук, за да даде втори шанс на човешкия род, както го е правил и преди. Сега той вижда смъртта, но тя не го отблъква, защото в разговор с най-добрия си приятел открива смисълът на битието...
Така бе до първия проблясък на слънцето отвъд хоризонта. Враговете изчезнаха, така, както се и появиха. Но следи имаше достатъчно - разруха и огън, смърт и отровни дъждове.
Нашата история се развива през този ден и последвалата нощ, когато половината население на Земята е изтребено. Но надеждите се надигат отново. …
По улиците на Лос Анджелис се развиваше сцена от Апокалипсиса. Малкото оцелели пожарни се опитваха да спрат настъпващите пламъци. Наоколо се въргаляха разкъсани тела или обикаляха безцелно объркани хора.
По някогашен булевард се придвижваше тъмна фигура на кон. Животното бе изящно с бялата си козина и черната грива, и опашка и масивно на своите стотина килограма мускули. Човекът - обвит в черна мантия, а козирката на шапка закриваше лицето му - сякаш бе някой Зоро, обгърнат от тайнственост.
Човекът си говореше, гледайки околната разруха:
- Предупредих ви да не изпращате ISOTER III! Но не ме послушахте. Сега сте мъртви, защото нямаше, какво да направя, за да оцелеете. Явно съм последният, който наистина разбира. …
Копитата на коня леко потропваха по новообразувания, асфалтен калдъръм, така че човекът имаше добри възможности да се ослушва. Това и го спаси.
Пред него се хвърли момче с черни коси и очи, на не повече от тринадесет години. Бе облечено в изпокъсан и съдран комбинезон, изпоцапан с кръв, стичаща се от многобройни рани.
Но Витриб бе чул добре, как някой бутна детето пред краката на коня, за да го спре и се хвърли към него в гръб. Изплющя мантията, изсъска извадената сабя и се чу гърлен звук от последен дъх.
Конникът дори не се обърна, за да види, как трупът на освирепелия гражданин пада на земята. Витриб се наведе и сложи до себе си детето - бе милосърден по душа, макар и способен да убива.
Малкият Тони затвори очи и заспа, полюшван на врата на коня. Ездачът продължи своя монолог, но този път, като че ли, с повече яд.
***
- Значи си писател-фантаст? - попита заинтересуваният Тони.
Момчето бе заприличало най-сетне на момък. С малко кражба от разбит магазин го бяха снабдили с чисти дрехи и нахранили.
- Да. Но не си измислям нищо невероятно. Всичко, описано от мен, е напълно достоверно и възможно, защото съм се съветвал с редица физици.
- И си ги предупредил за последиците от изтрелването на ISOTER III?!
Витриб се усмихна:
- Не само за това! Още преди дванадесет години казах на НАСА, че YOUT IV ще падне на Марс, защото не е пригоден да устиска на отрицателния енергиен поток, преминаващ от време на време по стратосферния район на пустинната планета. Опитах да ги убедя, че на VOULTURE XX е наложително да има карантинна камера, но не ме послушаха. И за това в началото на двадесет и втория век - няколко години след като си се родил - възникна епидемията на микроорганизмите Meticous Fertos. Загина един милиард от населението на планетата.
- А, защо не са ти повярвали след първото или второто случило се нещастие, за което си знаел? - детето би могло да го погълне с очи, така втренчено бе в него.
- О, никога не си срещал представител на школата JUMLO TRET, а в НАСА бе пълно с тях. Лежал съм поне три пъти в лудница и съм бил десетина пъти под домашен арест, заради тях.
- А, какво се случи с ISOTER III?!
Витриб за пореден път се усмихна:
- Чрез доверени хора поставих експлозив на борда на сондата, но не се взриви достатъчно рано. Сателитът достигна до галактиката DEREH TOMB и предаде координатите на нашата планета из цялото струпване от звезди. И така лоткетите разбраха за нас.
- Те ли се появиха вчера? Ох, как се радвам, че ни оставиха намира?
- О, да беше така! Но те ще се върнат, за да убиват. - каза тихо и леко безразлично Витриб.
- Пак ли проучване или е сигурно?! - изкрещя с уплаха детето.
- Няма съмнение, че е така.
***
Настъпи дългата нощ. Стотиците разрушители отново се появиха над земята. Луната стана кървава, но този път бе и пълнолуние. От корпусите на нападателите заваляха бомби и се размятаха мрежи от лазери.
Смъртта довършваше тотално човешкия вид. Хиляди бяха живите, а някога - милиарди.
Нито бомба, нито лазер не докоснаха града, където гледаха звездите Тони и Витриб. Но това не попречи на момчето да припадне от страх.
Ездачът слезе от коня си и постави на земята детето. А после се обърна към животното:
- Това е Морски Бриз! Направих всичко възможно. И сега давам втори шанс на хората.
Конят се усмихна и проговори:
- Спаси ги веднъж преди две хиляди и двеста години, а те те превърнаха в Бог. Но тогава не бяха такива инати. Знаеш, че нищо не можеш да направиш.
Витриб го погледна тъжно:
- Да, но, защо трябваше да пращат ISOTER III към DEREH TOMB. Можеше да го захвърлят към толкова различни, приятелски настроени галактики.
- Е, да! Но за това момче е по-добре, че лоткетите само убиват, а не колонизират. Иначе нямаше нужда да си правиш труда да отблъскваш бомбите и лазерите чрез психометронното поле - колонизаторите щяха да дойдат долу и да превърнат Тони и останалите (в града) в роби.
- Мисля, че си прав. - тъжно се усмихна ездачът.
- Аз не мога да греша и ти го знаеш. Но все пак не знам едно - Защо лоткетите нападат през нощта?
- Имат проблем. Телепортационните им двигатели действат само в мрак.
- Не се безпокой за момчето. Наблюдавал си, как се приспособяват и знаеш, че то с останалите няколко хиляди в града ще възвърнат живота на планетата.
- ДА! Прав си!
С усмивка Витриб целуна челото на момчето, а то в просъница промълви:
- Кой си ти?!
- Аз ли? Аз съм сянка на миналото, на мрака, остатък от загинала, почти безсмъртна раса. Аз съм наблюдател, който вече трябва да си ходи, защото два пъти e спасил расата ви, а при трети път вие ще станете неспособни да се самозащитавате.
Той се качи на коня, разперил криле и полетяха.
- Как съжалявам, че не ме послушаха! - изкрещя извънземният, а крилатият му приятел го успокои:
- Не забравяй, че нямаше, какво да направиш. Те си бяха, са и ще бъдат луди инати, но това няма да им попречи да оцелеят и като феникси да разперят крила. Правили са го толкова пъти преди това. Нито динозаврите, нито потопът, нито ледниковите ери преди него, нито войните, религията или хилядите отрицателни качества на Света, Галактиката или Вселената успяха да ги изритат от пътя на еволюцията. Те бяха маймуни, а станаха хора. Те бяха нищо, а вече са всичко - трън в петата на бъдещето - защото, ако пожелаят ще владеят или разрушат хилядите пространства. Те са толкова по-силни от всички нас взети заедно, колкото никой не може да предположи.
- Но толкова много пъти бяха пред крах! Кажи ми, колко пъти видът им почти изчезваше!
- Е, и! Те оцеляха, докато ние с теб сме виждали как хиляди други светове просто изчезват. Не само тук е имало глобални потопи, но само тук човекът намери смелост, за да оцелее. Ной повярва в теб без ти да си го насилвал да го прави. Той спаси целия си вид, заставяйки с гордо вдигната глава пред тези, които го мислеха за луд и отстоявайки вярата си. На никой друг свят това не се случи. Те се предаваха рано или късно.
- Човекът е най-силен, защото има вярата си! - възкликна извънземният, най-сетне открил това, което бе търсил през целия си живот.
- Не само заради това… Той има фантазия! Той може да вярва в това, което му се вижда невъзможно и със своята духовна сила да го превърне в реалност. Лоткетите нямат фантазия - иначе не биха унищожавали всичко по пътя си с едничката мисъл да бъдат господари на Вселената. Те не могат да си представят бъдещето, да видят, че това ги прави нежелани из всички галактики, да проумеят, че един ден човешкият вид ще разпери крила от пепелта и като феникс ще се възнесе на небето, за да получи възмездие за умрелите през този ден, които дори няма да помни.
- Бил съм сляп. … Силата е ФАНТАЗИЯТА! - въздъхна извънземният и се усмихна, а в усмивката му външен наблюдател би могъл да съзре хиляди неща - смисълът на живота и този на смъртта, пътят напред и този назад… Всичко това е било, е и ще бъде ФАНТАЗИЯТА!.
КРАЙ