автор: Mojsei

С тебе стигнах до предел -
нямам нужда да се връщам:
душа да съм продал или пък взел,
но ти видя - света за тебе преобръщам.
С уговорки многобройни се отказа,
че летвата видя ти се висока,
в мълчание себе си наказа,
но огън внесох в твоята посока…
Поезия ли са тези разсъждения,
изсмукани от лицемерна жлъч
и смесени с лъжливи притеснения
оплакваш, греещият в мене лъч.
Някой нещо ти разказал -
разпродавали души на дребно,
а каквото аз съм казал,
ти посочваш като непотребно.
От измислици чак стана прашно -
погледът приличал на стъкло
и това било пък страшно,
но не е ли твоето гримирано око?
А душата ти така ще кара -
позакърпена оттук, оттам,
ще се утешиш, че моята е стара,
но гласът ти ще остане сам,
съпровождащ лудия ти бяг,
със затихващи надолу стъпки -
там, където стръмен бряг
ще направи в тебе нови кръпки.