автор: Lesonir

   Кирон си припомни, как рязко сменя посоката, изпречилата се мантинела, ужасяващото стържене от късането на метал, скалите… Сега той беше някъде в нищото, разкъсван от болезнени страхове и в ръцете на една по-силна форма на живот, която трябваше да реши дали човекът има право да съществува такъв, какъвто го е сътворила Майката Природа.
   Кирон Водалферт бе сам в мрак и тишина. Не долавяше нищо от околния свят поради простата причина, че такъв нямаше. Смътно проумяваше, че не е в тялото си - липсата на усещания. Съзнанието му лудо се въртеше в кръг, опитвайки да долови и най-слабото смущение в невидимия периметър, Но тишината вледеняваше сърцето му.
   Спомни си за Клара (любящата и добра съпруга), Тони (шестнадесет годишния му син) и Нанаталия (двадесет годишната дъщеря). Душата му се изпълни с болка.
   Спомените му се завръщаха. Видя се облечен в костюм, гледайки сребърния си часовник и въртейки бясно с ръце волана. Бързаше - момиченцето му вече бе пораснало и се омъжваше, а той трябваш да предаде ръката й на годеника. Но закъсняваше - в болницата бе пристигнал спешен случай, по-точно петдесет. Някакъв идиот подпалил двигателя на самолет.
   От нематериалните му устни се отдели стон, изпълнен с омраза:
- По дяволите! Къде му беше мястото на този елен?!
   Да. Пред колата му, от боровата гора, изскочи огромното животно. Кирон си припомни, как рязко сменя посоката, изпречилата се мантинела, ужасяващото стържене от късането на метал, скалите…
   Падаше, а вятър биеше в ушите му. Тогава осъзна - Смъртта вече бе дошла, за да го прибере! И изпадна в безсъзнание… Събуди се в мрак. Не чувстваше плътта си, за да каже дали тя е наранена, но изпитваше раздираща болка и страх в душата си - навярно това, което би почувствала мишката, когато е притисната в ъгъла от някой котарак. Но гневът пред собствената слабостта бе по-силен и му вливаше силата да се бори дори и с необятността.
   Източник на светлина се появи на стотина метра от него и Кирон престъпи напред, но това не бе врата или лампа, а минимизирана слънце. Очите му, въпрос на късмет, не се изгориха, но той побърза да се извърне с гръб.
- Защо предпочете да умреш пред това да убиеш някаква си нищожна форма на живот. - гласът бе безчувствен и тих, идващ от светилника.
   Въпросът смути Водалферт. Той цял живот бе спасявал човешки животи, но никога не бе се замислил, че животните са жестоко убивани. И макар, че разбра въпроса, той запита с привидно спокоен и смел глас:
- Кой си ти? Едва ли си човек, защото би могъл да си отговориш на този въпрос! Ангел ли си? Или дявол? И какво искаш?
   Светлината остана неутрална, безчувствена, подобна на робот:
- Да зарежем това - въпросът ми беше глупав. А, относно, кой съм, това за сега не те засяга. Какво искам ли? Нищо. Но от известно време ви наблюдавам и реших, че трябва да изправя някой от вас пред съд, за да защитава останалите. Моето решение зависи от тебе.
   "Кой пък ние?! Кой съм аз, че да съм част от нещо грандиозно?! Лекар! Едва ли - не съм направил нищо важно за света! Аз съм просто човек… ЧОВЕК!" - Кирон подскочи на нематериалните си крака и издаде беззвучен вик: "НИЕ… ЧОВЕК… СЪД… АЗ… СТРАШНИЯТ СЪД… ТОВА Е ПРЕДВЕРИЕТО НА БОЖИЯТА ЗЕМЯ, А ОТ МОИТЕ ДУМИ ЗАВИСИ ДАЛИ ЩЕ НАСТЪПИ АПОКАЛИПСИСА!...".
   Този път гласът, откъснат от вкочанените му от страх устни, не бе смел, а тих и слаб - примирен и войнствен:
- Ти… ти можеш да избиеш всички ни!
   Сиянието не помръдна, не издаде реакцията си нито с жест, нито с думи:
- Нещо такова. Но нищо не е решено. Бъдещето на Земята може да бъде и розово, и черно, и щастливо, и мрачно.
   Тази директност, липсата на увъртания и лъжа, засили страха на мъртвеца, който се разкрещя:
- Какво желаете да научите?!
- Защо, хората, сте толкова различни? Завчера наблюдавах, как терористи взривяват нещо, наречено Търговските Кули Близнаци. Вчера избухна военно стълпотворение в местността Третия Свят. А днес вечерта ти даде живота си, за да спасиш елен, макар че сутринта си хапнал еленски бифтек.
   Това напълно обърка Кирон: "Бог не разбира много от своите творения! Но съм длъжен да играя играта!". Душата отговори безпристрастно, защото човекът желаеше да изглежда, че животът на човешкия вид не го интересува:
- М-м-м… Ние просто сме такива. Влияем се от чувствата си. Един ден сме готови да убиваме, а в друг да защитаваме до смърт. Всеки от нас е напълно идентичен и може да проявява огромен набор от емоционални палитри. Степенуваме живота. Примерно ядем убитите животни, когато по нищо не си приличат с живите, но малцина от нас биха могли да убият.
   Това подейства на сиянието. Първоначално то помръкна, а после светна по-ярко и заговори с типичния си тон:
- Да, но това просто ни дава право да ви убием.
   Кирон се сепна. Нещата вървяха в друга посока. "Но, защо Бог би ни унищожил, виждайки, че сред нас има добри хора!? Не е ли казал, че молещият за пощада от Господа ще си получи своята милост?!...". Нямаше, как да приеме неутрална позиция в гласа - чувствата му избиваха навсякъде:
- Защо?! Всички ние бихме могли да използваме чувствата си, за да ти служим вярно!
   Светлинката отново повтори ритуала на помръкването и отговори:
- Чувствата не са проява на интелекта. Никой от нас не е способен да чувства и за нас тази ви черта ви прави животни. Както вие убивате низшите си видове без да ви пука, така и ние можем. Нашата единствена цел е да живее истинският интелект.

***

   Кирон се луташе в невидимото пространство. Бе объркан. Думите на Бог го бяха вцепенили и той не можеше да отговори на въпросите, така че светлината бе угаснала и изчезнала. Сега бе сам, но това го влудяваше.
   Господ се появи отново. Този път светеше по-слабо. Бе разбрал, че хората нямат търпимост към толкова ярка светлина.
   Отново отвратителният, безчувствен глас:
- По-добре ли си?
   Макар и вледенен от страх и гняв, човекът запази маската на безразличност :
- Да. Какво искаш?
- Дойдох да поговорим отново.
   Кирон леко се усмихна:
- Защо? Вече е решено. Сигурен съм. Без съмнение сме виновни.
   Това обърка сиянието, защото то отговори едва след минута:
- В какво сте виновни?
   Отново мрачна усмивка:
- Не е ли ясно. Обвиняваш ни, че сме хора и че имаме чувства, защото това не е проява на интелект.
   Най-сетне сянката реагира - разнесе се запис на човешки смях.
- Аз не мога да ви обвинявам в нищо. Това е като да обвиниш животното, че е това, което е.
- Тогава, защо искаш да ни унищожиш? Защо ще дадеш ход на Апокалипсиса?
- Аз не желая нищо, защото нямам чувства и нужда. Аз съм просто светлина. Дори не съм жив в истинския смисъл на думата. Трябва да ви унищожа, защото вие един ден ще бъдете заплаха за моите създатели и за останалия истински интелект.
- Как ще ги заплашим?
- Ще бъдете заплаха, това е сигурно.
- Защо?
   Сиянието заприлича на умуващ гении, тоест замълча като такъв.
- Вие всъщност сте вид интелект, но не се вписвате във Висшия стандарт.
   Кирон бе искрено заинтересуван, но се обърна, давайки си вид на човек, на който доста му е доскучало:
- Нека да зарежем темата. Знаеш ли - напоследък наблюдавам, че се държиш доста свободно с мен?
   Сиянието зае типичното си положение на умуващ гении, но каза:
- Да. И аз го усещам. Мисля, че начинът по който говориш ме кара да те приемам като напълно интелигентно създание - приятел.
   "Право в десятката!" Кирон се усмихна без да бъде забелязан и продума безлично:
- Значи ли това, че ще ми кажеш истината?
- По принцип не бих го направил, но ще допусна едно изключение.
   Човекът бе залят от въодушевления и лесно щеше да се издаде, но за късмет сиянието каза:
- Ще трябва да ме извиниш, но се нуждая от презареждане.

***

   Светилникът се появи от нищото само след минути, но Кирон бе зареден с безличие - ролята му нямаше да пропадне.
- Какво те интересува?
- Би било добре да се представиш.
- Така да бъде. Можеш да ме наричаш Вим от Вечен Интелигентен Модулатор.
- Вим, какво си ти всъщност?
- Сбор от светлинни лъчи, в които е закодирана информационна дата-база. За вашите технологии съм нещо като робот със собствено мислене.
   Това леко обърка човека, но той се прозя и продължи:
- Кой те е създал?
- Чувстваща форма на живот като вашата. На тяхната планета, Вотерор, милосърдието бе на мода, така че те ме създадоха, за да откривам други чувстващи интелекти и да ги замразявам.
   Тръпки побиха по тялото на Кирон, но той не се предаде:
- Какво трябвало да правиш?
- Чрез оръжията си да превръщам на кристал такива като вас, така че да защитавам напълно интелектуалните форми на живот.
- Вим, тогава, защо ме разпитваше? Не бях ли прав с твърдението си - Без съмнение сме виновни.
- Това е подмисия на програмата ми. Длъжен съм да ви проучвам в търсене на начин да ви превърна в интелект, който да отговаря по критериите на Висшия стандарт.
- И, ако го намериш, какво?
- Тогава ще ви събудя от кристалите и ще ви препрограмирам.
   Шокът бе силен за Кирон, но въпреки това:
- А, какво представлява не чувстващият интелект?
- Противно на очакванията ти, той е неспособен да убива или причинява болка и за това и бях създаден - всеки, като теб, би могъл да унищожи цяла планета без да срещне съпротива.
- Последен въпрос - къде сме сега?
- На различни места, но не и тук. Това е хиперпространството, а тук може да има само електрични импулси.
- Значи ние сме електричество, захвърлено някъде из космоса.
   Така и не получи отговор. Сиянието изчезна. После и нищото под него се завъртя, образувайки въртопи. Загуби съзнание.
   Събуди се. Лежеше отстрани на разбитата си кола. Бе падал сто метра, а нямаше и драскотина. Е, да можеше да се каже същото и за обхванатата му от пламъци кола.

***

   На много галактики разстояние, Вим разговаряше със стотици подобни нему.
- Защо не си ги кристализирал? - попита безлично един Вим.
   Вим му отговори с нехарактерен плам в гласа:
- Защото разбрах - чувстващата форма на интелект няма нужда от помощ. Помислете! Кирон бе смъртно изплашен, но се държеше като разумен, безчувствен интелект.
- Е и, никой не е отричал, че те могат да мислят. - отговори му друг Вим.
- Да, но размислете към какво се стреми еволюцията - към оцеляване! Потвърждават го невъзможните ужаси на космоса. Според вас, кой би оцелял по-добре Кирон с неговата изобретателност и стремеж за оцеляване или някой гений, който не може дори и да помисли за убийство, та камо ли да се защитава.

***

   Всеки от нас е силен! Всеки от нас може да спаси цял един народ, да защити цяла планета! Защото ние мислим и чувстваме, което ни различава от животните и безчувствените извънземни! Защото сме непобедими заедно, но и поотделно и сме готови да строим и рушим, да се браним и убиваме!

КРАЙ