автор: Lesonir

Днес е мъртъв великият, египетски народ, но неговият подвиг ще се помни, защото ние с копия и лъкове поваляхме враговете си и давахме живот срещу живот, защото ние се борехме с древната мощ, която е по-силна от света и победихме... Сега идва краят - противникът никога не е губил играта и е време за разплата със звездите.
Мрачен глас - тих и напевен, ритмичен и бавен - цареше над лагерния огън. Десетте деца слушаха внимателно. А сянката продължаваше да говори:
- Пазете се, младежи, защото денят идва. Вашите родители не ми повярваха, техните ми се присмяха и обявиха за луд. Оставате вие. Слушайте моите думи и ги разберете, за да съм сигурен, че някой ще помогне на хората да оцелеят.
Сред слушателите се носеше тих шепот:
- Кой е този? Откъде се появи? Какво иска?
Но сянката не обръщаше внимание, а говореше без да напуска прикритието на мрака под дървото:
- Вие бяхте свидетели, как се появи четвъртата луна. Зърнахте раждането на петата и ще видите, как до слънцето посред бял ден ще проблесне шестата.
Шепотът на децата, обърканият преподавател, изплашените готвачи, двамата бодигардове с пищови в ръцете…
- Какво искаш от нас?! - проплака петгодишно момиченце.
То и останалите бяха изплашени. Човекът седеше в сянка, а рядко петте луни се подреждаха в такъв ред, че някъде да настъпи мрак.
Бодигардовете си размениха погледи и извадиха револверите. Тяхната единствена цел бе да охраняват дъщерята на президента. Знаеха, че само след броени минути щяха да се появят стотици агенти на тайните служби. Но го знаеше и сянката.
Гласът на непознатият продължаваше да се носи, но си случиха и няколко неща. В мрака под разлистения дъб се чу двойно разсичане на въздуха и мускулестите мъжаги изпуснаха пищовите. С поглед тринадесет годишната президентска дъщеря разбра, че дулата бяха срязани от падналите наблизо шурикени.
От тъмнината странникът нашепваше:
- Помнете думите ми! Раждането на луни не е следствие от силна, метеоритна активност, както твърдят учените, а древно проклятие или по-точно отражение от него.
- Говориш глупости, човече! - изкрещя преподавателят по физика и астрономия.
- О, така ли! Кажи ми тогава, защо луните се появяват все по-близо до нас! Или сигурно знаеш, защо повърхността на петата достига най-горния слой на атмосферата. Кажи ми - какво ще стане, ако се появят шеста и седма п същата траектория! Истината е, че нито ти, нито другите учени съзнавате, какво става. А, аз го разбирам. Ние наблюдаваме остатъка от древноегипетският гняв.
- Но, и ти грешиш! - каза спокойно дъщерята на президента.
- Защо?! - гласът изглеждаше заинтригуван.
- Защото проклятието, за което говориш не е свързано с нашето време. Литературата казва: "Бяха непознати, идваха от морето. Носеха дрехи от непознато злато, което блестеше като слънцето. Дадоха ни дарове и ни научиха, как да строим и градим. В тяхна чест издигахме пирамидите и погребвахме владетелите си - фараоните, които бяха от тях и идваха от морето. Така бе две хилядолетия, но изсипа се тяхното проклятие. Последният фараон падна убит от египетски роб. Най-сетне, след десетки векове, ние имахме своя истински владетел - идващ от нашия народ. Но те ни отмъстиха. И до ден днешен не зная, кой беше прав тогава, но нашият гняв пред робството ни накара да убиваме посланиците им и да събудим злото, лежащо отвъд океана. Още виждам, как се появяват по въздух, вода и небе. Машините им плуваха, летяха и се движеха по-бързо от всичко човешко, а на устните им бе: >. Днес е мъртъв великият, египетски народ, но неговият подвиг ще се помни, защото ние с копия и лъкове поваляхме враговете си и давахме живот срещу живот, а бяхме повече. Враговете вдигнаха оцелелите си уреди и хора и потънаха в далечината, а дни по-късно ние видяхме, как водата се отдръпва и на повърхността се образуват хребетски острови. Вярвам, че сме ги победили веднъж завинаги, защото никой повече не намери бреговете на красивия им континент. Те бяха използвали собственото си оръжие, за да се потопят в недрата на земята."
- Браво момиченце, но има неща, които ти не знаеш. Това наистина е египетския гняв, който е предизвикал това проклятие. - сянката явно се усмихваше.
- Какво?!
- В този разказ няма лъжи, но се виждат грешките на незнанието. Аз съм тук отдавна - видял съм много. Атлантида не е била континент, а изследователска база на …
Първо налетя ужасното бръмчене, последвано от превиването на дърветата и люшкане на тревите. Видяха се и масивните, метални силуети на хеликоптерите, които закриха петте луни.
Бодигардовете се раздвижиха, но не се случи нищо. Единият отиде до сянката, но се върна и каза, че там няма никой. Хората в бивака бяха объркани - освен една персона.

***

Конник се носеше из степните поля на планинското било. Конят бе бял, но ездача отстоеше в сянка, така или иначе - той бе безплътна енергия.
Изящното животно надигна глава и погледна, двете висящи в нищото, черни дупки - очи, олицетворяващи съзнанието. Каза с мек човешки глас:
- Не се обвинявай, че не успя - дори и децата им имат същата непреклонна отрицателност към реалността.
- Знаеш ли - прав си, че не е нужно да се самообвинявам!
- Точно така! - усмихна се животното.
- Е, трябвали да ме прекъсваш, приятелче? Не е нужно, защото изпълних своята мисия - бях разбран и сега всичко зависи от другиго.
И продължиха да се носят в зеления безкрай на лунна светлина. Не продумваха и думичка.

***

Ден по-късно се появи шестата луна и хората изпаднаха в паника, защото тя светеше като слънце и нощ не настъпваше на земята, а гравитацията й предизвикваше земетресения, вулканична активност и наводнения. Раждаха се острови и потъваха такива. Земята умираше - загиваха хиляди, а отговорността за цял един вид попадаше на рамената на момиченце.
Президентската дъщеря не бе капризно дете, макар, че получаваше всичко, което поискаше и за това за нея бе трудно да постигне целта си. След преговори и убеждения й разрешиха да препрати съобщение из космоса - добре, че имаше добри приятели.
В Космоса проехтяха думите на измореното дете, което чувстваше тежко своята отговорност:
- ДЕЛАТА НА НАШИТЕ ДЕДИ НЕ СА НАШИ ДЕЛА! НИЕ НЕ НОСИМ ОТГОВОРНОСТ ЗА СТОРЕНОТО ВИ! НИЕ НЕ СМЕ ВИНОВНИ, ЧЕ ЧОВЕКЪТ ВИ Е ПРЕДАЛ! НО ВАШИТЕ ДАРОВЕ НЕ СА ДОСТАТЪЧНЕН ПОТКУП, ЗА ДА НИ УПРАВЛЯВАТЕ!... ДЕЛАТА НА… НИЕ НЕ НОСИМ… НИЕ НЕ СМЕ… НО…
А много, много, много далече се усмихна по непознат за човека начин смешно създание, прилично на котка, стояща изправена. Бяха вписани редове в книга, лежаща по телескоп: "Те вече проумяха, каква е нашата мощ!... Имаме ли право да разрешим появата на седмата луна?…"

***

…
- Видя ли, че не съм се излъгал? Твърде дълго съм на тази планета! - разсмя се ездачът.
Конят го погледна изпитателно:
- Откъде знаеше, че президентската дъщеря ще бъде там и ще се вслуша в думите ти?
Странникът се усмихна и промълви, а думите му бяха леки като вятъра:
- Не знаех! Това бе едно чудо. И мисля, че днес осъзнах, какво хората разбират под късмет.
- И сега, какво?!
- Предлагам да оставим човешкия вид намира и да помогнем на друга раса да осъществи първия си междупланетен контакт!
- Това, че успяхме прави ли те горд?
- Чувствам щастие, защото постигнахме мир и разрушихме вражда по стара от много видове, за която местните дори и не знаеха.
- Човек да не повярва, колко много може да постигне едно малко момиченце. - констатира впрегатното животно.
- Е, имахме ужасно голям късмет.
Конят изцвили в съгласия и продума:
- Ние се радваме за хората! Но, какво ще стане с луните!
- Седмата луна никога няма да се оформи, защото телепортационният поток от материя не бе изпратен от Тонактакат насам. Хората имат нови съюзници и след ден-два ще го проумеят.
- Бих искал да съм тук, за да видя, как над главите им ще изникнат стотици търговски кораби.
- И аз! Радвам се, че има мир!
Конят изцвили пренебрежително:
- Човек да не ти повярва - занимаваш се с помиряването на видовете и осъществяването на здрави междупланетни връзки от стотици хилядолетия! Вече си мислех, че го приемаш за работа, за задължение, а не че го правиш заради самия мир.
- Има много да се учиш! Аз също! Но видяхме, че хората се научават по-бързо от нас - КОЛКО МНОГО МОЖА ДА НАПРАВИ ЕДНО ДЕТЕ!
- Ти им даде много уроци, а момиченцето разбра, че във всяка легенда има частица истина.
Двамата продължиха да се спускат с яростна скорост по долини и равнини и да прекосяват планини и скалисти местности.
А над тях се сипеше прах от луни, защото потокът от материя не можеше да бъде върнат обратно на Тонактакат. Но това бяха магически прашинки - носеха семената на нови видове и където попаднаха, там поникваха невиждани растения.

***

На Тонактакат зеленикавите котки добавяха безброй редове в своите книги и се подготвяха да потеглят за това райско кътче - Земята. Но, нито те, нито хората някога щяха да разберат, кой бе подтикнал момиченцето да разпространи извинителните слова, защото то реши да го запази в тайна, а останалите присъстващи на сцената в лагера, бързо забравиха. Малцина сред видовете знаеха за съществуването на помирителите, защото те нямаха тела или родина. Появяха се от нищото и винаги бяха по двама - висшата форма на планетата и животно.
Много планети вярват в съществуването на богове, но не знаеха, че истинските сили са помирителите, които бяха навсякъде, знаеха почти всичко и раздаваха своите уроци.

КРАЙ