автор: Obgru6tane

А някога… Предусещах присъствието ти с влагата на слабините си.
Закачливо разигравах желанията ти, за да откриеш покоя си наново между бедрата ми. Карах всяка капчица от съществото ти да се почувства укротена и намерила мястото си дълбоко вътре, вътре в мен…Извирах отново при всяка твоя ласка, оставях кръвта си да пулсира в едно с желанията ти, а когато две запотени тела заспиваха едно в друго, приласкавах сънищата ти със спомени за миговете на отдаване…
Странно е да загубиш себе си. Една сутрин просто се събуждаш и се осъзнаваш в плен на навика. Навика да се обърна наляво и да открия теб. Навика да се облегна на лакът и да гледам как едно мъжествено тяло по детски се е сгушило в завивките. Как лицето ти с боцкащите косъмчета по кожата ти напомня реклама на кафе. Как дори в съня си се сещаш мене да потърсиш в прегрътките си. После забързваме към банята и маршрутката, за да се открием отново на следната утрин един до друг. И пак, и пак…И пак. Всеки ден от седмицата, месеца…Години наред…Странно е…Странно е да загубиш себе си…Дори помня онзи път…Когато първа се събудих и открих, че след толкова време наблюдавайки те, няма нищо ново да открия в човека до себе си. Нито в усмивката ти, нито в наново появилите се косъмчета по лицето ти. И тогава направих чаша кафе само за себе си. Само аз пих от нея, сама си запалих огънчето за цигарата и сама бях на масата пред големия прозорец. И от тоя прозорец наблюдавах не теб, а някакви си хора. Самотни хора…Малки и неразбрани, никога нямали нещо подобно и на една година от прекараните ми с теб. Просто човеци. Но човеци по отделно - всеки сам за себе си. Същества, които умееха да плачат и да се смеят без да имат нуждата с някого да споделят настроенията си. Обикновени, тихи, сами, способни на всичко или на нищо. И все пак всички те имаха по нещо или някого, когото да очакват в живота си. А кой им бе казал, че имат основание да се надяват на щастие, че и за тях е предвиден по някой сладкиш от кухнята на съдбата? Никой нищо не им бе казвал. А вярваха…от момента на обнадеждение до мига на отачяние..и обратно…Боже, колко им завидях тогава…С какъв глад ми се прииска отново да опитам от тяхната самота. Глад, див и неубоздан. Глад , който ме накара да излияза по-рано без обяснения и желание да се обърна назад…
…И ето, че тогава вече бях загубила себе си. Защото от толкова, толкова време "Себе си"-то възприемах като част от "Нас", че в тоя миг вече сякаш без теб и мене ме нямаше. Или поне не познавах това, дето сега оставаше от мен. Но го желаех. И имах нужда от него.
И ето, че седнах срещу теб, след толкова време прилепена до теб. И ето, че започнах да обмислям думите си преди да ги изричам и подчиних дори мислите си на етикет и принципи. И осъзнах, че жива съм само привидно…
Ранявах с мълчание, за което ти не откриваше повод. Правех кафе. Без захар. Ранявах с думи, които ти не съумяваше да разбереш. Отпивах глътка кафе. Без захар. Ранявах с чувства, за чиято смърт не беше разбрал. А после запалвах цигара и преглъщах…Този шибан тютюнев дим, вкупом с всичките спомени, които пожелах да загърбя.
И в мига, в който ти върнах ключа, избрах да напусна безмерния Наш свят, където създавахме и приютявахме Нашето си бъдеще. Защото вече същият той, безмерният Наш свят, ми се вижадаше така мъничък и изчерпал сам себе си, че единнствено да го напусна копнеех. След себе си оставих теб заедно с болката от един неочакван удар. Граничният стълб, с който се отделих от тебе, вече беше забит твърде дълбоко в кървящото ти същество, за да се обърна назад.
Когато утре се събудя и не те открия до себе си… Ще ми липсва топлината на тялото, което поиска да се обрече на мене. Когато утре очите ми се уморят от сухотата си, а останат сухи…Ще си припомня, че само в твоите ръце съм можела да плача. Тогава светът ще е малко по-друг. Тогава още едно съзнание ще открие самотата си и още едно тяло ще се почувства непотребно. И ще се озова на някоя улица сама и самотна като всички ония хора под прзореца ти онази сутрин…Тогава ще позволя на една малко по-странна болка да ме обладае…. Болката от това, че се уморих да имам всичко.