автор: someone_not_special

Всеки път, когато от нас си отива любм човек, болка препълва нашето сърце. Повърхностните отговори, които някога са ни устройвали, вече не ни дават утеха.
Джеймс Фриймън



Преди време в живота му настъпи голяма промяна. Трябваше да замине за щатите. Той го искаше, все пак години наред бе учил, за да успее. Замина. Замина сам, съвсем сам. Не познаваше никoй, не знаеше къде отива. Знаеше само името на Университета си. Страхуваше се, не знаеше дали ще успее. Казват, че с времето човек се приобщава към новата среда. Така стана и с него, вече 2 години учи там, 2 години, които промениха живота му завинаги...

Живееше сам в едно малко апартаменче, имаше приятели...беше веселяк човек. Непрекъсанто се смееше, непреъснато размиваше другите. Но вътрешно беше сам. Имаше някаква пазнота, вътре внего, която непрестанно го мъчеше. Празнота, която не го оставяше да заспи нощем, празнота, която той искаше да запълни.

Непрекъснато се обаждаше на близките си, на приятелите си. Поддържаше връзка с тях. Един ден стана нещо странно, което запълни празнотата в него. Повечето хора биха си помислили, че такива неща няма. Че това е по-скоро приказка, че е измислица. Много биха го сметнали даже за пошло и глупаво. Други биха се изсмяли...

Една сутрин, преди доста време, той се събуди в невероятно насроение. Закуси като си тананикаше и после реши да седне на компютъра да си попише малко с приятелите си в ICQ (става дума за популярното средство за комуникиране, наречено още чат ;) ). Когато обаче влезе, никoй от приятелите му не беше там. Тогава той реши да си намери някой, да си пише с някой. Отиде на "търсене" и на "име" написа Кристина, той обожаваше това име. След търсенето му излезе, че 4 момичета с това име са "online"...той писа и на четирите. Само една му отговори. Но като че ли не беше много сигурна че иска да си пише с него. Той си беше особняк, ако не го познаваш ще речеш, че му има нещо - я шизофрения, я тотална загуба на здрав разум. :P Истината бе, че той беше много забавно момче. За него смехът бе най-дорбия лек. И може би е прав! Запознаха се...писаха си. На следващия ден той пак влезе в ICQ и пак само Криситна беше "online". Странно! Все едно беше нагласено. Той пак и писа....и така не я остави на мира, докато в един момент се стигна до там, че тя сама почна да му пише. Пишеха си всеки ден, опознаха се. Започнаха да си споделят, да се доверяват един на друг. Бяха станали нещо като изповедници един за друг. И двамата имаха нужда от това. И двамата имаха нужда един от друг.
Тя беше прекрасна. Постепенно той започна да се влюбва в нея. Започна да я чувства бизо до себе си. Беше хлътнал много по нея, мислеше само за нея, нямаше търпение да се прибере и да седне пред компютъра, за да си говотрят. Сам той не се усети как стана така, сам той не усети как се влюби в нея. Всяка нощ мислеше за нея, всяка сутрин се събуждаше с усмивка - пак заради нея. Тя се превърна в част от него, част, без която той не би могъл да прдължи напред.
Болеше го, не можеше да докосне Криси, не можеше да я целуне да я прегърне. Тя беше мечта, илюзия, сън. Понякога той сам се питаше дали е истинска или не. Дали не си я е измислил, за да не бъде сам. Беше го също така, страх. Страхуваше се да не я загуби, страхуваше се, че един ден ще влезе в ICQ и тя няма да е там. Да, той я обичаше. И това бе истинска любов, защото беше чиста, съвършена. В основата и бяха само чувства. И нищо не можеше да я спре, разстояноето не можеше да я убие. Да, болката бе непоносима. Той знаеше, че може би никога няма да я зърне, никога няма да я докосне, никога няма да и каже "обичам те"...и от това болеше. Опитваше се да си отговори на хилядите въпроси, които го мучеха - "Тя обича ли ме, смешен ли съм, тя съществува ли, полудявам ли, ще я видя ли някога, къде е тя, кой съм аз, ще бъдем ли заедно някога, ще я открия ли?..." Естествено, отговор на тези въпроси нямаше. Но той се надяваше, че ще я срещне. Дори да не е сега, дори да не е докато е на земята. Той силно вярваше, че те ще се срещнат, ще се докоснат, ще бъудат заедно.

Дали ше я загуби, дали ще си отиде......дали болката ще репълни сърцето му, дали ще намери утеха...?

Криси, Криси, Криси......къде си миличка? Знаеш ли, че те обичам.....



И макар на повечето историята да се струва смешна, измислена или глупава, погледнете към небето. Там са скрити всички отговори, които ни мъчат. Потърсете го между звездите...той е там и чака Криси.