автор: joanna_vas

Процепите в скалaта отдалеч приличаха на разтворени устни. Приседнеш ли привечер на камъка, изваян с годините като скален фотьойл в подножието на планината, се виждаше всяка извивка от устните на процепа, които се раздвижваха от полъха на вятъра в пълна непонятност и само онзи, който умееше да разчита изменчивия им профил, можеше да чуе тайните, които побираше в сърцевината си от хилядолетия.
Колкото и да е необичайно, това беше едно предизвикателство на духа, за онези които се опитваха да провокират себе си и своята придобита възвишеност на духа и мисълта. Говореше се, че скалата проговаря само на онези който имат чисто и добро сърце, само че по онези времена малцина се грижеха за изграждането си, тъй като бяха години в които оцеляването бе над всичко, независимо от цената с която плащаха за да заситят глада си.
С годините възникваха безброй предания и легенди, много от които бяха плод на фантазията на славолюбиви люде, които нямаха нищо друго като дар в живота си освен лишената си от природни дарования безлична ценностна система, робуваща на тъмните сили на вселената, но въпреки това преданията и легендите се предаваха от поколение на поколение.
Хуан израстна в бедно семейство. Познаваше мизерията на бита, като десетте си пръста на ръцете, но привикна да оцелява през годините. Когато тръгваше на лов за дивеч, често се връщаше с празни ръце и често се случваше да заспива гладен, тъй като не бе имал сърце да отнеме живота на плячката си, която за него беше същество с неподправена красота, имащо същото право на живот под небето като него. Поради тази си същност, привикна да се храни с различни коренчета и треви, плодове и зеленчуци, които заместваха месото на трапезата му, но в замяна на това - радостта и щедростта, която носеше в себе си го засищаха така, че той привикна да живее в хармония с природата и да оцелява, разбирайки я. Родителите му починаха много млади, докато участваха в една експедиция за откриване на злато. Искаше им се да осигурят някакви средства и добро бъдеще на своята рожба, без да осъзнават, че всъщност отрочето им се нуждаеше повече от самите тях, отколкото от непридобитото никога богатство. Той почти не ги помнеше. Смътно си представяше и доизграждаше само образа на майка си, за която много хора му бяха разказвали, че е била голяма красавица. Тя присъстваше в неговия вътрешен свят като първоизточник на съществуванието му и той обичаше привечер да присяда на пейката пред дома си и да разговаря с нея. Така успя да запази неделима връзката им и да не чувства липсата й през годините.
Къщата му се рушеше с годините. След една нощ, в която поройните дъждове напълно я доразрушиха, той нямаше друг избор освен да събере малкото останала покъщнина и да тръгне да дири сред природата нов дом. Нужно беше да има поне покрив над главата си. Точно тогава откри процепа на скалата. Беше чувал за преданията и легендите на говорещата скала, но всъщност не вярваше на това и почти никога не прояви любопитство да узнае нещо повече за него. Беше минавал много пъти и покрай каменния фотьойл, но почти никога не седна на него и не повдигна глава нагоре към скалата. Беше привикнал да търси прехраната си по земята и за това ходеше леко приведен. Така не пропускаше да се усмихва на цветята, които не спираха да звънят в самия него, като сладкопойни нюанси на красотата, изпълващи сърцето му с неповторимост.
Без да мисли много в изпадналата безизходица на случайността се настани бързо в говорещия процеп и изведнъж почувства някакво облекчение, което всъщност бе и неговото спасение. Вечерта запали огън за да се постопли, а светлината отдалеч мъждукаше така, сякаш устните на скалата кървяха. Имаше поверие, че който се опита да влезе в процепа на тази скала - бива погълнат безмилостно и затова никой не смееше да се покатери по скалния наклон. Границата на допустимия предел за мнозина бе каменния фотьойл, а от него достъп към устните имаха само очите им. Цяла нощ огънят му стоя разпален, а на сутринта Хуан видя, че въпреки липсата на дърва, огъня продължаваше да гори. Той въздъхна с облекчение. В планината вечерите бяха доста хладни. От този ден нататък огънят не угасна, сякаш се поддържаше от необясними тайнствени сили. Навярно добрия дух на гората подклаждаше с топлия си дъх пламъка, разгорял се в сърцевината на устната кухина на скалата. Още щом се мръкнеше светлината се виждаше толкова ясно отдалеч, а хората се кръстеха и разказваха небивали истории и хипотези. Едни смятаха, че планината се е превърнала в чудовище и е дошло време скалния процеп да погълне нечестивите приживе, за да даде мир и покой на праведните жители. Други смятаха, че скалата плаче, понесла болката на хиляди поколения населявали местността и всеки миг ще се изсипе лавата на страданието над тях, заливайки с огън и жупел грешниците и лишените от духовност. Трети пък смятаха, че това е божи знак и светлината е техен будител, нещо като предсказание за разрушаването на тъмните сили, обладали телата на мнозина от тях. Хората се събираха на групички и не спираха да се молят за спасението си. Много от тях вървяха нощем из улиците и четяха молитви, разпалваха огньове, наричаха светли пожелания и се будеха с усмивка, че са осъмнали непокътнати. В крайна сметка нещо наистина се променяше, но никой не знаеше накъде води тази промяна.
Скоро откриха, че къщата на Хуан се е сринала и тихо оплакаха момчето, мислейки че той е загинал под руйните на дома си. Никой не подозираше нищо. Хуан заживя спокойно в говорещия процеп, докато един ден, на входа му се появи младо момиче, наподобяващо на изградения образ на майка му. Очите й бяха сини като небето, а лицето й грееше като слънцето, косите й бяха като житата, а тялото й бе крехко като на млада топола. Той видя, че тя не се страхуваше от него. Пристъпи лека като сърна и приседна на прага на процепа. Той й подаде ръка и в мига, в който ръцете им се докоснаха, тя запя. Песента отекваше в стените на процепа като ехо така, че огласяваше околността с нежната звънливост на гласните й струни. Всички се струпаха в подножието на планината за да видят чудото. Никой не подозираше че там, току що се бяха срещнали най-чистите и открити сърца на земята, съществата за които говорещата скала не спираше да разказва и да зове....
Момичето пя почти през цяла нощ, а песните й отекваха хилядолетия след нея. Когато двамата се прегърнаха на сутринта, скалата се разцепи на две, земята се разтърси и от скалната маса се претвори в красив дворец, с чудна градина изпълнена с всички възможни природни дарувания. В нея Хуан и момичето заживяха щастливи като птички, а тяхната обич и доброта се множеше и местността се превърна в приказна райска градина, в която всеки можеше да откъсне свободно от плодовете и да бъде сит. Достатъчно беше само да е с чисто и непорочно сърце, а на останалите посегнали към плодовете, ръцете им съхнеха още преди да са доближили плода.
***
След години им се роди дъщеря. Тя беше няма, но имаше устни с изящната форма на говорещия процеп в скалата...