автор: sincerityg

Колко лесно човек, може да си провали живота, да стигне дъното - замисляли ли сте се над това!?!??
Как провал от лично или професионално естество е способно да ви тикне там откъдето измъкване не е възможно... понякога е, но оставяйки белег и следа над събитията по - нататък...

Въпреки силния ми характер, понасящ провали и възходи, но повече от първите и способността ми да се изправя бързо след падането и последвалото смело устремяване в нова посока, се случват неща, които предизвикват желание да се нараня. Не говоря за самоубийство, това не е решение на нито един проблем, а и едва ли някога ще предприема подобно действие. Защото въпреки преживяното, апетита ми за живот, изпълнен често с болка, е по-голям.
Кариеристка съм... боря се и лесно постигам целите си що се отнася до работа. С каквото се захвана, ме води до успех. Никога не ми е липсвала професия и съпътстващите й екстри. Но, когато си направя равносметка, обикновено около Коледа, разбирам, че това не е най-важното, само ми е необходимо, за да си осигуря поносимо за мен самата съществуване. Каквато и да е материална придобивка да притежавам, ако няма човек, с когото да я споделя... губи смисъл...
Разочарование... загуба на любим човек, обаче може да ме доведе до дъното на пропастта. Колко слаби се чувстват хората, когато душата им е наранена... сякаш сърцето пролива кървави сълзи... иска ти се да се нараниш, да се прободеш с нещо остро, за да спре тази раздираща вътрешностите ти болка... сълзи се леят, но не успокояват... не пушиш, но сега имаш желание и палиш цигара... рядко пиеш, но сега си наливаш едно голямо... после още едно... слушаш тъжна музика, но каква по дяволите е нейната роля!?... не помага... никак... напротив... служи като фон на преживените с Него моменти, които сега минават като сцени от филм... връщам кадрите назад... други превърташ... и накрая идва касовия за всички клюкари около теб, финал... следиш надписите... ти си само в списъка с актьорите... няма те в ръководния екип... друг контролира съдбата ти... Защо този филм се прожектира отново и отново?... Не ми се гледа повече!... Искам един от онези цветните, приказните, където цари хармония, любов и си заобиколен само от цветя, елфи и звуците на някоя арфа... Алкохолът винаги се оказва недостатъчен... и болката все ти прави компания на чашка... искам да легна чисто гола върху легло от пирони, от онези в цирка... дали болката ще остане на ръждясалите им върхове или ще се изправи и ще си тръгне заедно с мен... а някои опиум дали ще помогне... но нещо силно... много силно, което ще ме накара да се почувствам щастлива както, когато бях с Него...
Сигурно хората затова стават наркомани, алкохолици..., защото им липсва любов... няма го онзи човек, който да ги целуне сутрин за "добро утро" и по-късно за "лека нощ"... или други, които си прерязват вените, палят клечка кибрит в помещение пълно с газ, хвърлят се от някой балкон, мост или под влак... за да спре проклетата, разяждаща ги болка...
... с времето отминавала... глупости!... още ме боли, когато се сетя как съм оставила част от душата си при някой, който дели своята с друга...
... Не мога да страдам повече... нямам сили... невъзможно ми е все да се правя, че нищо не се е случило и да продължавам напред с усмивка... лицемерна усмивка, с която заблуждавам околните, че уж съм много щастлива. Майната им!... и на тях, и но всичко останало... искам Той да е до мен... завинаги...
... Сълзи не ми останаха... алкохол - също... вече не ми се пуши... заключих кухненските ножове в един шкаф... затворих врата на балкона... тъжната музика обаче продължава да звучи... и само тя... болката... е с мен... танцува ... " - Още един танц?"...