автор: bogest

Срамът ми е печален спътник
на бледите години в старостта.
Умряла е небрежната поема,
написана в небрежна самота

Не бях докосвал до сега, признавам
кожа с цвят на ситен златен прах.
И пак за погледа ми има само
утеха без докосване от страх

Копнежът е проява на търпение,
не може да омръзне радостта.
Градежът е магическо творение,
а ти признаваш само пропастта

Увяхва погледът ми с твоето отсъствие
и надарен с признателност се вглеждам,
за пръстите ти, носещи напътствие,
за мислите ти, за да ги подреждам

Аз зная, ти бягаш постоянно.
Така краката ти са постоянно стройни.
Невероятното изглежда странно,
щом тръгнеш по пътеките безбройни

Завиждам на мъжа без капка вяра,
със силен ум и липса на невежество,
не можеш да разпалиш в него звяра.
За него и страстта е принадлежност

Минаваш с тази нежна кожа покрай мен
Настъпваш подлите ми чувства в мрака
Изнизват се години - ден след ден
Останал ли е още някой, да те чака?

Забележка:  /това е песен. Мога да ви я изпея/