автор: Melpomeni

Падат листа на двора, подреждат се в цветен килим. Пожълтели и овехтели, косите на дърветата дават своя последен автограф.
И не искат да разберат чинарите, защо остават самотни за пореден път и
предадена любовта им си отива...
Не им остава друго освен, влюбено да разклатят своите клони, пеейки прощална песен.
Пораснали млади фиданки учудено, гледат есенното сбогуване, а в сърцевината
им пълзи очакване да бъдат и те някой ден даряващи обич.
Тревите им отвръщат със зелен глас: „На пролет, на пролет..."
Взеха си довиждане листата и с мен, а докато се опитвах да ги хвана и задържа на белия лист с химикал в ръка, чух от двора въздишката на стария бор:
- Все се повтаря тази стара история. Аз няма кого да изпращам, нито да посрещам - и продължи тихичко да си мърмори нещо...
Стоях облегната на перваза гледайки последното листопадно парти за този сезон.
Погалих кичура бели коси от миналата пролет и прочетох в себе си:
„Още ще има през март, а през септември ще ги броиш. И ти като бора, не посрещаш нито изпращаш, а само зимно побеляваш".