автор: daik

По улицата ми за кой ли път
приятелите бавно си отиват
Угодните прозорци вече спят
-приятелите с мрака се завиват.

Прибират позапуснати дела
във дом където музика не стига
а по стените балерини на Дега
перата сини слагат тихо.

Какво пък, нека , нека няма страх
във безащитните ви бели нощи,
че на предателството тежка прах
приятели, очите ви пробожда.

О самота, характера ти като бог,
със остриета бляскаво-железни
затваря всичко в кръг жесток
където увещания са безполезни.

Ти призови ме, после нежно награди
щастливеца във мен, избран случайно
ласкай, и утешавай в твоите гърди,
…и ме умии във синята си тайна.

На пръсти, със ръце ще се протегна,
завършвайки забавения жест
ще грабна лист в гората ти вълшебна
-сиротност да изпия в край злочест.

Дари ми тишина от книжен прах
и на концерти строгите мотиви
и мъдроста да ги забравя тях:
които мъртви са или са още живи.

Тогава от сълзите в тъмните води,
от минало невежествено-строго,
приятелски прекрасните черти
ще проявя и ще стопя отново.

Оригиналът