автор: Mojsei

Това, че той я обича,
все още не означава,
че живеят в любов…

Просто не успя
да я приласкае така,
че и тя да го обикне:
силата на чувствата му
не дадоха възможност
на плахия й порив
да разцъфти…

Чувствата й залиняха,
а неговите достигаха
висотите на екзалтацията.
Тишината на нощите им
стана напрегната
и започна да губи
своя смисъл,
а това най-добре
проличава във фалша на
беглите им целувки.

Често й се иска
да вземе инициативата,
когато се опитва да му каже,
че и тя го обича,
но хронично се разминават.

Заживяха в странната сянка
на примирението,
подменящо порива на любовта
с удобството на харесването,
което също се пропуква
в пролуките на навика,
за да стигнат до прикриването
в гънките на отегчението.

И как стана така,
че й се прииска да излезе
от златната клетка
на бездушието?

И тя го направи…

Пое вината в душата си,
но се почувства свободна
от лицемерието
на двойственото същестсвуване.
Призна истината пред себе си
и й олекна - не го обича!

Разминаха се със споделената любов,
а тя толкова я искаше,
за да му даде възможност
да стигне до себе си,
за да стигне и тя самата до себе си.

Не! Нейното не е егоизъм -
просто се умори и призна истината:
живее в нямата безкрайност
на двойнствена призрачност,
мамеща я с новото си начало.