автор: PLACEBO

Продължение на Мисия - Любов (4)

----------------------------------------------
Продължавах да се самоизучавам - правех си експерименти със самата себе си - исках да съм съвсем наясно с тези нови моменти за мен. Бях изключително предпазлива - хората трудно биха ме възприели такава. Започнах да прозирам няколко стъпки напред всичко, което щеше да се случи на някой. Усетех ли и минимална опасност, правех всичко възможно да помогна така, че човекът да не разбере. Защото иначе започваха едни въпроси, на които отговорите се размиваха с представите на хората за лудост, за научна фантастика, мистика и още куп други предразсъдъци.
Заставах пред белите листа и на фона на Лунната соната започвах да пиша странните знаци. Въртях ги, най-различни йероглифи. Ангел, идвайки при мене в офиса, ги изучаваше най-подробно.
- Виждам и глаголица, да знаеш! - много въодушевено възкликна той веднъж. - Хм.. Странна работа! Все едно, ноти редиш!
А за мен беше просто едно писане. Нищо не получавах като информация - какво пиша и защо. Само се успокоявах и можех часове наред да въртя знаците, стига да имах листа.
----------------------------------------------
Следващото ни разминаване стана един следобед. Бяхме се разбрали уж да се видим пред кино Дружба, за да се поразходим и Ангел да ми върне някаква книга, която му бях дала да чете.
Озовах се пред киното десетина минути по-рано. Пред паметника на Попа имаше тълпа от кришнари, които пееха "Харе Кришна", докато ги наблюдавах, неусетно изминаха повече от двадесет минути. Е, този път ще се видим, просто няма как.
Да де, но не се видяхме.
Ангел не дойде и на другия ден се разбра, че ме е чакал пред кино Изток. На всичко отгоре, 10 минути преди срещата ни, минал с тролея покрай Попа и видял кришнарите.
Този път малко се стегнах. Не ми харесваха тези наши разминавания.
Чук! Нещо пак ми чукаше в главата, но аз не му давах поле за изява. Задушавах го.
Запролети се и замириса на онова, пролетното, новото, прекрасното, пълното с мечти, пълното с любов, време.
Започна усилената подготовка на дъщеря ми за изпитите след седми клас.
Започнаха и последните ученически дни на сина ми в техникума, както и подготовката за абитуриентския му бал.
Започнаха и едни лични проблеми с мен, които ме изправяха на нокти и ме караха да се движа по ръба на пропастта.
Чувахме се с Ангел по телефона. Той настоятелно искаше да вземе всичките ми писаници и да ги носи на някакъв професор в Пловдив да ги разчита. Беше сигурен, че в тях има скрито послание.
- Хайде - кога ще те водя в Пловдив? - ми каза той един ден. - Ще видиш Професора - такъв човек не съм виждал, като него!
- Сега не става, сигурно ще бъде след всички дандании по децата. Никой не ни гони, нали?
- Добре, миличка! Когато кажеш!
Данданиите минаха, слава Богу - успешно! Ангел позна на дъщеря ми точно къде ще бъде приета, с какъв бал, на кое място! Когато не носеше махалото си, определяше всичко много точно с помощта... на езика си! Когато разбрах това нещо, първо се смях, ама така се смях! Как така с език? Ангел ми обясни, че при хората, със силно развити рецептори, езикът играе ролята на махало. Неговото физическо махало беше специално, той го беше правил специално за себе си. Беше си го обграждал с енергия, беше го защитавал.
Веднъж го помолихме да замери енергиите в офиса. Естествено, беше си забравил махалото. Започна да обикаля навсякъде с ръце, прилепнали до тялото си. Гледаше съсредоточено и явно езикът му се движеше в устата, защото физиономията му беше леко изкривена, все едно, че премяташе бонбон в устата си. Изведнъж Ангел застана на определено място - където имаше стол пред едно от бюрата.
- Ето тук не трябва никой да стои! Тук се събират лоши енергии! Това е точка на Хартман!
Спогледахме се със съдружничката ми - там винаги седяха колегите, които идваха при нас на работа, и ни напускаха сравнително бързо, без да има видима причина за това.
- Просто преместете бюрото напред и стола с него - ще видите как ще се променят нещата! - ни посъветва Ангел.
Така и направихме и скоро се убедихме, че не сме сбъркали. Човекът, който дойде, не само се задържа при нас, а остана до края, преди да затворим офиса.

Лятото беше в разгара си. Дните бяха големи, юнските дни - любимите ми! С аромат на липи, дълги, вечер - уж е вечер, а още е светло. И едни звездни нощи! Караха ме да седя на балкона, да наблюдавам небето, да медитирам, загледана надалече.
Алмадеус ме привличаше. Не знаех накъде е, но го търсех с очи, търсех посоката. Оставях се на моите нови приятели, които ми предаваха телепатично информация, разказваха ми невероятни за нас, земляните, неща. Виждах фантастични пейзажи - жълти морета, жълти небета, светлина, огнени кълба. Участвах в някакъв филм и като че ли всичко това не ставаше с мене, а с някакво друго "мое аз". Колкото повече въпроси си задавах мислено, толкова повече се обърквах. Не можех, нямах капацитет да поема наведнъж много информация.
Но, се получаваше така - както си вървя, например, ми щуква мисълта в главата за нещо. За Доплеровия ефект, например. Прибирам се в къщи и започвам като луда да диря из домашната си библиотека някой учебник по физика, или влизам в интернет и намирам всичко за Доплеровия ефект. Уравнение на Бернули. Рол, Лагранж и Коши. Майкъл Фарадей - променя историята на света! Защо всички тези мисли ми идват в главата? Знаех, че не са мои. Имах абсолютното усещане, че някои трябва да разбере на какво ниво сме и да оцени ситуацията ни, един вид да снеме анамнеза и да постави диагноза. Земята беше пациента, а другата страна - доктора.
За Еньовден откриваха изложба в Музея на земята и хората. С Ангел се уговорихме да отидем. Щял на място да ми изнесе лекция за билките. Ама че човек! Все изнасяше лекции, ама толкова много знаеше!
- Само внимавай да не стане като с лекцията за виното! - пошегувах се аз.
- Е, Музея на земята и хората няма как да го затворят на обяд в събота - успокои ме Ангел.
В събота сутринта - на Еньовден - станах рано, със съдружничката ми имахме малко бизнес дела в Банкя. Свършихме си работата, даже набрахме билки и направихме едно кокетно билково букетче за Ангел. Щяхме да му го подарим като се видим. Прибрахме се в София и аз реших да му звънна, та последно да уточним в колко часа ще се видим.
Набрах телефона му. Никой. След петото-шестото позвъняване се вдигна слушалката и чух женски глас:
- Да, моля?
Останах като гръмната! Не знаех нищо до този момент за Ангел - той никога не говореше с кой живее, има ли други хора в дома му. Знаех само от усещанията си и контактите си с "моите приятели" за неговите жени - но какви бяха неговите жени - един Господ знаеше!
- Добър ден! Ангел търся?
- Кой го търси, моля? Аз съм съпругата му.
Направо си се изпотих. Не, че имаше нещо нередно, но беше неочаквано за мене. И нещо смътно ми зачука в главата.
Чук!
Искаше да влезе, а аз пак не го пусках!
Представих се на жена му и обясних как сме се разбрали да ходим на изложба на билките.
- Ангел вчера катастрофира - блъсна го една кола. В реанимацията на Пирогов е! - жената говореше със спокоен равен глас. Любезен. - Да, той ми каза, че имате такава уговорка. Разказвал ми е за вас.
Господи! Блъснала го е кола! Господи! Той е разказвал на жена си за мене, а аз не знам! Явно, така се чувства човек в небрано лозе! Аз загубих и ума, и дума.
- А как е той в момента? Позволяват ли свиждания при него?
- Целият е гипсиран, с екстензия. С кислороден апарат. Да, за по пет минути позволяват свиждания.
Колко бързо се променя живота ни! Днес сме едни, утре - други!
Разбрах къде е реанимацията, в която е настанен Ангел. В понеделник щях да отида да го видя.
Съдружничката ми седеше през цялото време с питащи очи - ама какво става и слушаше моите думи.
- Мамка му!- не се сдържах аз. - Ангел вчера го е блъснала една кола! И сега е в Пирогов!
Чук!
Чук!
Чук!
Букетчето билки.
Не отидохме на изложбата.
Отидохме в църквата "Свети Седмочисленици", запалихме една голяма свещ за Ангел, хванахме се за ръка и се молихме да стане така, както е най-добре за душата му. Оставихме букетчето с уханни билки върху иконата на Богородица.