автор: bagarov

Кой слънчевото време върна
в прозорците на мойта стая
и кой днес нежно ме прегърна
обви ме с аромат ухаен.

А по неведомите пътища
на любовта, кой ме поведе?
Отдаден бях аз на скръбта
сега съм пак потребен.

Бях свикнал с мисълта, че вечно
главата си в прахта ще крия
крадях по малко от ноща
на глъдки въздуха си пиех.
Не спрях мигът на мойто детство
да го запазя не опитах,
получих болка във наследство
и някаква омраза скрита.
Разкъсана душа, оголена
любов и ласки непознала,
от чужди грехове отровена,
до вчера сякаш бе умряла.