автор: eclipse

Симона стоеше в тъмното блажено отпусната на странно изглеждащия стол, наподобяващ едно от онези кресла в космически кораб.
Точно така си ги представяше. Това беше най- голямата й придобивка и се гордееше особено много с нея - беше я взела онлайн.
Очите й бяха хлътнали навътре, черно- сивите сенки издаваха безсънието, с което тя беше свикнала. Въпреки това те светеха като искри.
Тя влизаше в мрежата всяка вечер, да разглежда купищата интересни или не толкова интересни неща, които се предлагаха. Разговаряше виртуално с хора, които в действителност никога нямаше да срещне на живо.
Жената бавно, като че изпълняваше някакъв ритуал сложи на главата си нещо, което приличаше на шлем със стърчащи антени. След това си действие провери дали е добре закрепено. Отвори шишето от кола литър и половина и жадно отпи от съдържанието му. После пак така малко припряно разгъна пакетчето от чипс щамповано с всевъзможни герои на Уолт Дисни, порови в него, взе си и облиза блажните си пръсти.
Всяка вечер това се повтаряше- винаги едно и също преди да се гмурне в мрежата. Мислеше си: "Дано тази вечер попадна на нещо интересно." Миналата седмица, незнайно как беше й се лепнал някакъв вирус, който разстрои системата, заличи част от паметта и я лиши от възможността да търси за цели шест дни. Факт, който можеше да се окаже фатален.
Сплете пръсти с дланите навън, изпъна ги и след това отново ги прибра към гърдите си.
Усети в себе си онзи инстинкт, който я караше да живее вечер в онази реалност, която смяташе за виртуална. Моментът наближаваше, само трябваше да промълви няколко думи, които смяташе, че й носят късмет, за да се вмъкне в онзи свят. Всяка вечер го наблюдаваше, без почти никой да подозира за нейното съществуване. Това беше единствения начин да бъде все още жива. А тази вечер беше решила да провери няколко страхотни адреса. Три..две…едно… Чу се двойното щракване, бележещо началото…
…отвори вратата и излезе на улицата, върху тротоара на която лампите хвърляха студени отблясъци. От витрините и билбордовете се усмихваха щастливи лица на мъже и жени, рекламиращи дрехи или просто целуващи се.
Симона беше с неедро ниско и натруфено от безформените парцали тяло. Не помнеше на колко точно години е - може би около 50 или 60, а и това нямяше за нея никакво значение. Всяка вечер чакаше да се стъмни напълно, за да излезе и обикаля квартала. Наричаше го мрежата, заради пресичащите се и свиващи се една в друга улици и булеварди. Вече беше нахлупила някаква плетена стара шапка, намерена бог знае къде, от която стърчаха сплъстени и втвърдени от мръсотията конци прежда. Жената особено се радваше на столът, който беше намерила и взела от ръцете на току- що изхвърлящия го човек. Най- ценната находка от нощните й скитания из мрежата. Той беше стол с три крака и половина, като повдигайки го от едната страна с тухли успяваше да го закрепи почти идеално. Облегалките за ръцете бяха така разкривени, че му придаваха особена футуристична форма. На всичко отгоре имаше късмета да го боядиса в сребристо с едно шише полузасъхнал бронз, намерен до вратата на една кооперация. Така приликата на стола с кресло от космически кораб стана неопровержима за нея… Докато беше стояла в него, тя разви гранясалата капачка на зацапаната бутилка кока кола от литър и половина и почти на веднъж изпи всичката останала в нея вода, налята от тоалетната на едно заведение. Бръкна в пликчето от чипс и извади мазна коричка хляб, услужливо оставен от някой добър човек.
Симона си нямаше никого освен мрежата. Тя беше клошарка. За нея светът, който беше различен от нейният собствен, нормалният живот, кипящ зад прозрачните бели перденца на осветените прозорци на блоковете и къщите беше виртуален. Не можеше без да го види и един ден. Бродеше плътно нахлупила на главата си шапката- шлем…
…а някъде се чуваше звук от браждящи телефони, които правеха светът тъй малък , привлекателен и услужливо го полагаха в топлата пазва на удобните столове.