автор: alisa

Започнах да се виждам все по-често,
изпих достатъчно илюзии със себе си.
Харесва ми така да разговаряме.
На четири очи е друго някак си.
Просвирвам миналите са адажия
на четири ръце.
Какво пиано?
Пияно се оглежда нещо стръмното,
залита към високото във себе си.
Светът е нескопосан, рядък гребен,
изтръпнаха ми устните от свирене.
Налучквам явно някаква мелодия,
обаче някак си ми е фалшиво.
Пищят ушите, кръвното налягане...
Не съм от тия, дето лягат рано,
обаче подраних да се разказвам.
Но те пък закъсняваха да слушат,
така че все пак има равновесие.
Наистина ли аз съм балансираща
или харесвам повече балистиката?
Оная лековатата усмивка
прилича много на едно към кесим,
но трябва да нахраня лековерните.
Мъглата ми е втората природа.
Изобщо не си падам по началото
и не харесвам всъщност нищо първо.
Почти ми е познат до смърт завършекът,
но предпочитам да съм там все пак
и да се видя.
Поне със себе си да се сбогувам като хората,
преди от лицемерие да си поискам прошка.