автор: magiq02

Заплетох от страха си
тежка плитка.
Завързах края й
с последното мънисто-
по-синьо и от незабравка синя.
Прибрах ги - чувствата -
на рафтове в сърцето си.
Такова до сега нве е било:
по-чисто от стерилните аптеки -
праха измих с последните сълзи;
и тихо - катедала преди меса-
невидим орган в тихото звучи.
А насълзените ми - някога - очи,
люлеят езера дълбоки -
високи, ледени, сами...
На дъното водата им ...горчи