автор: Albyrta

Тя е Вики. Направила си е косата на руси кичури, прическата й е поддържана, усмивката - малко уморена, но истински чаровна, както преди. Притежава океански тен.
За времето през което не сме се виждали е напълняла с 5 килограма и е станала това, което мъжете наричат "апетитно парче". Изглежда чудесно в холандските си дънки, в холандската си блузка и с холандските си маратонки. Привлича погледите на познавачи и на не толкова познаващи мераклии. В дъждовния следобед седим на палачинки със сладолед в "Кралска закуска". Същите палачинки, на същото място, където ги унищожавахме преди две и повече години. С нетърпение мачка в пепелника поредното Лъки, докато аз й завивам една огромна "Кралица Марго". "Изяж всички парчета ананас, там има много плодове и са евтини", Вики обича тези палачинки. Мислила си е за тях, докато е стояла на уличката пред магазина в Хага с вестниците в ръка. Мислила си е за мен и за други неща тук. Вики обича децата. По призвание и професия тя възпитава деца. Когато козметичката, заела се да подобри вида й в луксозния софийски салон, я попитала с невинна усмивчица какво работи, Вики й казала, че е детска учителка. Разликата между тази и онази Вики, която помня е, че тази е по - добре материално. Онази се усмихваше повече, смееше се много и обичаше да се забавлява. Тази също обича да се забавлява. Затова не намирам особена разлика тук. "Галя, палачинките не са същите като онези, които си хапвахме тогава, даже нямат нищо общо с тях. И сервитьорката е намусена. На пари ли мириша, че ни предлага за ен-ти пореден път цялото меню на заведението. Когато им кажеш, че си работил в чужбина, те наобикалят като чакали. К'во чакат? Даже онзи моя охлюв, сещаш се, дето се виждах с него преди, вчера ми заяви, че бил затруднен да плати стая в хотела, където се срещахме, щото много било поскъпнало оттогава. И знаеш ли колко струва стаичката сега - 20 лева! Не се бъркай, аз черпя, преди все ти го правеше". Уморена е. Стояла е по 12 часа права, с вестниците в ръка. Твърде е млада, за да има разширени вени, но има. Твърде е млада, за да изглежда уморена по този начин, по който аз я виждам, но си е хубава и така. "Добре, кажи ми къде искаш да отидем", знам, че едва ли има причина да се чувства на място тук. "Ти си запазила духа си, това обичам в теб!"- гледа ме с очите на старата приятелка, усмихва се с познатата усмивка. "Ти също" и аз се усмихвам, "но, миличка, знаем ли какво ще ни струва един ден изключителното преживяване по пазенето на духа ни."
"Хайде да отидем в Боянската църква. Ще прегърнем секвоята в двора, за която са ти казали, че е на хиляда години, соковете й текат в унисон с кръвоносната система на човека и ако я прегърнеш и я почувстваш със сърцето си, ще те дари с много положителна енергия", чувствам се, сякаш дете ме моли. "Ще отидем. Ще я прегърнем и ще помълчим, ще помечтаеш какво искаш да правиш тук, в София и как да си уредиш живота, като се върнеш отново напролет. Аз също ще си помечтая. Ще видиш, че и въздухът е друг!"
"Знаеш ли, там имам много приятели вече, но си нямам такава като теб. Липсваше ми." Не й казвам, че ми е липсвала и на мен. Не й казвам, че се опитвах да я заменя с много други, откакто в сърцето ми остана празно място след заминаването й. Само я питам за стотен път: "Нали ще се върнеш напролет, момиче? "Кой знае защо твърдото й, сериозно "да, разбира се" не ме успокоява.