автор: drakson

"Всеки знае, че ще умре някога... И живее спокойно, защото някога е като никога. Кажи му обаче: утре..."
Този цитат на Стефан Цанев изразява напълно отношението на хората към смъртта. Страхът от смъртта е защитна реакция на субекта. Ние се замисляме за смъртта едва, когато тя се окаже близо до нас. Но с какво тя ни помага да се усъвършенстваме, с какво тя ни помага да открием себе си?

Някои култури приемат смъртта като част от живота; други й се противопоставят, като вярват в живота след смъртта; трети я отричат, като отказват да обмислят какво точно е умирането. Нашето общество употребява огромни усилия, за да убеди хората в съществуването на живот след смъртта и, че смъртта е много важна. Когато човек си позволи да повярва, че може да изживее само един живот (а не цяла вечност), това променя неговите планове. Обществото ни не е дообмислило всичко; то е прекалено заето да се противопоставя и да отрича. Независимо от това какво си мислим, че се случва след смъртта, ние трябва да направим всичко възможно всеки живот да завършва с достойнство и почит. Така смъртта се възприема по различен начин от обществата, но се провокира едно и също нещо - човек да създава, да поема рискове и да остави това, което е сътворил след смъртта на телесното. Ако ние се превръщаме в прах, то това, което сме създали може да се превърне в знание, в красота, в сияние, в щастие, и абсолютното му безсмъртие да ни увековечи.

Колкото повече напредваме в науката, толкова повече като че ли се страхуваме и отричаме смъртта като реалност. Ние използваме евфемизми, правим мъртвите да изглеждат така, като че ли са заспали. Има много причини за това бягство от откритото и спокойно приемане на смъртта. Един от най-важните факти е този, че в днешно време умирането е по-страшно в много отношения, а именно - по-самотно, механично и дехуманизирано. Умирането става самотно и безлично. Далеч по-различно от умирането през средновековието, когато смъртта в битка е носела чест, а честта е била символ на безсмъртието, отново нетелесно, но много по-ценено. Тялото на човек е преходно, крайно в пространство и време, но съзнанието, умът, духът, носят перспектива на безкрайност. Далеч по-различно от умирането през средновековието, когато смъртта в битка е носела чест, а честта е била символ на безсмъртието, отново нетелесно, но много по-ценено.

Смъртта е неизменна част от живота, атрибут на човешката екзистенция. Човек знае, че ще умре, но не знае кога, което го концентрира и го провокира да избира разумно и отговорно пътищата си. Животът е шанс за субекта да се докаже, дали пред Създателя, дали пред себе си, дали пред утопичен съдник. Раят, прераждането и всички негови интерпретации са една нужна лъжа. Смъртта е необходимост и ние трябва да я възприемаме като нещо нормално, един край, определящ едно ново начало. Това прави живота истински, това ни кара да му се насладим и да докажем себе си в своята най-добра светлина. Създавайки нещо, ние създаваме и себе си.