автор: Ranobudniche

Със палец по смълчаните ми вежди
заплита нишки мургавото утро.
Във мека плетка бавно ме подрежда -
една след друга ниже бримки будност.
Открадвам си по някой миг да вдишам
на другата посока.
Малко въздух.
Строежите -
покъртващо излишни,
творят край мен безброй високи кули.
Косата ми
е къса за въжета,
с които като в стара детска притча
за тебе, принце, стълба да овеся -
по нея към високото да тичаш...

И всички лабиринти да пребродя,
и вярната посока да налучкам,
дали накрая - просто от умора,
не ще се спъна - пред вратата с ключа?