автор: Albyrta

Толкова е крехко! Уязвимо и почти безпомощно пред мен.
Това, което се опитва да се случи между нас. Разкъсвам крехки паяжини с резки движения, събарящи чаши кафе. Не внимавам в картинката. Изпускам разни неща. Не търся скрит смисъл в думите ти. Не те чета между редовете. Приемам те буквално. Изнервям се, вълнувам се, притеснявам се, дразня се, засягам се, възмущавам се. Критикувам. Плямпам много, шегувам се неуместно, реагирам бурно. Смея се. Усмихваш се. Търпелив си. Засега. Започваш отначало, исински майстор! Бавно, деликатно, уверено сплиташ нежни мрежи. В центъра им поставяш хиляда тънки нишки от цветно стъкло. Кротко чакаш. Да ме облепят цялата. Да се спуснеш после по някоя от тях. Възможно най - блестящата.
Не виждаш ли, аз съм досущ като онзи слон, погрешка попаднал в магазин за стъклария. Аркопал, Луминарк, Бохемия. Наред. Не оставям дори най-обикновена ваза за цветята ти. А така мразя да се разделям с тях! Внимателно ги поставям на най-неподходящото място.
Не ме оплитай в лепкави мрежи. Опитай с циментова отливка. Бетонирай ме! Тогава ще бъде истински забавно. Пък и няма да има рози в контейнера. Това винаги ме е угнетявало.