автор: harmony

Събуди се внезапно от ярка болка в прасеца на десния крак. Помисли си, че ще се мре. Физическите дискомфорти възприемаше като обида над личността. Прилоша й от интензивността на болката, а крайниците й започнаха да търнят и да изтръпват.
Страшно й стана. Не й се умираше. Не толкова рано. Напоследък често и съвсем съзнателно си мислеше за смъртта, за смисъла, за жизнения ред. Братовчед й беше болен от рак и тя изглеждаше единствената хладнокръвна и студенокръвна в начина, по който възприемаше фактите и приемаше реалностите. Не отбягваше ужасена болката му, както някои от уплашените й близки. Искаше й се да бъде около него. Вярваше в причинността и в смисъла на всичко, което се случва. Това я караше да си мисли, че приема нормално и съвсем естествено мисълта за смъртта. Знаеше, че няма смърт. А избор.
Болката обаче дойде изневиделица. Рефлекторно свитият й стомах й предизвика гадене. Изненада се, че й е страшно. Помисли си, че всичко е на психосоматична основа. Беше наблюдавала приятели в подобна страхова криза, при която се схващат крайници и не достига въздух. С разума си знаеше, че се преодолява. Това не я направи по- спокойна. Започна да усеща схващане в мимическите мускули. Сети се, че един зъб с гранулом се обажда от време на време. Представи си как огнището пълзи нагоре по главата към мозъка. Изби я пот. Понечи да събуди някой от близките си. Поне да й премери кръвното. Опита се сама да си намери пулса. Ядец. Нито на китката, нито на гръдната кост. Ако не я беше страх, щеше да й се стори забавно. Все още бе сигурна, че е жива. Най- сетне го напипа и се успокои.
Разходи се до банята и си наплиска лицето. Пак си легна, но паниката я връхлетя отново. Започна да си мисли, че никога повече няма да може да заспи в собственото си легло. Облегна се на възглавницата. Разгледа крака си. Видя тънка червена ивица на глезена, която би могла да бъде и отпечатък от чорапа й, в случай, че не беше го свалила преди няколко часа за лягане. Припомни си един от редките моменти, в които беше гледала научно-популярен филм. В него се разказваше за бактерията, която разяжда плът и за реални случаи, при които поразява крайници на живи хора. Развива се за часове и предизвиква мъчителна смърт. Някак не беше съгласна да възприеме такава съдба нормално. Трудно й беше да си представи смисъла на такава гавра над живота. Изтри бързо картината от съзнанието си. Знаеше, че мисълта може да създава реалности.
Прихвана крака си с две ръце. Пробва да урегулира дишането. Опита се да медитира. Установи, че не успява да визуализира нищо. Реши, че от днес подновява системните си занимания. За петнайсетина минути позакрепи положението. Погледна часовника. Какви петнайсет, беше минал цял час без да се усети. Умората взе да надделява, но свитият стомах продължаваше да й предизвиква гадене и неприятни мисли. Наплиска се пак с вода.
Загаси лампата. Нещата се уталожиха. Вече не я връхлитаха такива непоносими вълни. Започна да приема отново идеята да заспи в собственото си легло. Ще се мре, все някога. Но не днес. Не и в обозримото бъдеще. Сгъната на четири и прегърнала крака си, полека се унесе в обятията на Морфей. Там, откъдето я бе изтръгнала болката.