автор: Illi

Хората избягаха през полето… Бранеха се с ръце от високите треви, препъваха се по неравната земя, хлъзгаха се по студената кал, падаха, пак ставаха, ръцете им се израняваха по тънкия лед на локвите, но те не спираха… те бягаха… а ние с него не избягахме.
Беше като фурия, като същински демон. Носеше се през редиците им и мечът му проблясваше на сивкавата светлина, промушваше, посичаше, беше като едно сребърно петно, сияещо в утрото. Отмъщение щеше да има. Аз яздех… черният кон с бялата звезда на челото газеше чуждите войници, краката и хълбоците му бяха целите окървавени, на устата му бе избила пяна, но той не спираше да ги тъпче, да препуска напред… а аз едва се задържах на гърба му, стиснала здраво юздата с една ръка, а с другата държах оръжието си. Сините залпове излитаха пред мен, осветяваха ярко цялото поле и избухваха, подпалваха и разкъсваха телата на противниците ни. След това конят падна убит и аз едва успях да скоча на време. Прехвърлих пушката в лявата си ръка и извадих меча, който не въртя с дори половината от Неговото умение. Но ги убивах и те се страхуваха от мен, както не се бяха страхували никога от жена. Ако разбираха, че съм жена… И през цялото това време той летеше между тях, прескачаше труповете им и сечеше. И те падаха в краката му. И когато се намерихме най-после, от малобройния им отряд не бе останал нито един жив. Може би… може би в краката ни бе останал някой ранен. Но не, никой не оживя след това клане. Ръцете му бяха покрити до лактите със сребърната им кръв. Целият беше опръскан с кръв, своя и тяхна. И аз не изглеждах по-различно - косите ми слепени от сребро, лицето ми покрито сякаш с маска. Дрехите ми… посребрени. Сияехме като две сребърни статуи… Той пусна меча си на земята тогава и опита да избърше кръвта от ръцете си в черния плащ. После ме прегърна и аз също оставих оръжията да се изплъзнат от студените ми ръце. Каква среща само, среща на две чудовища без сърца. Някъде по средата на Ада, стоящи прегърнати, за да не се изгубят. И по цялото поле сребърната кръв попиваше в пръстта и тровеше земята.
Попиваше в телата ни и ни тровеше - двама ни по различен начин. Усещах студа да потича бавно в мен и още тогава знаех, че ще умра. Пред очите ми цветовете и формите бавно се размиваха и вече всичко трептеше, в пастелни цветове, топли и студени, все по-различни от начина, по който обикновено виждах. И когато той ме хвана за ръка и бавно ме поведе напред, разбрах, че и той е ранен. Че неговите магически - магически за моята варварска душа! - способности чезнат. Че вече няма да лети като фурия през вражеските редици, сякаш е едно със стоманеното острие. Че вече няма да е почти неуязвим и втора битка, подобна на тази, няма да завърши с няколко кървящи драскотини, а със смъртта му. Докато слънцето се издигаше все по-високо и опитваше да ни стопли, аз виждах как той се топи. Спомних си онзи ден, когато беше коленичил в снега и тялото му, покрито с броня със стоманен цвят отразяваше розовия изгрев. Сега тази стомана се разтапяше и потичаше по гънките н дрехите му, капеше, оставяйки следа по земята. Докато вървяхме, той заприличваше все повече на човек. А аз - все по-малко. Сега целият свят за мен бе изтъкан от една болка. Не осъзнах кога сме навлезли в гората и кога сме я отминали, нито кога сме стъпили на чистия бял пясък. Съблякохме дрехите си и се хвърлихме в студената вода. А на мен тя ми се стори топла, дори гореща, и по-болезнена от всичко до сега. Опитах да изляза, да изпълзя, да избягам, ала той ме притисна надолу, потопи главата ми под вълните и ме задържа така, докато солената пяна не отми отровата от мен. След това ме остави да лежа на пясъка и изчезна… къде - не ми каза и не вярвах че ще се върне, защото… разбира се, нямаше да доживее да се върне.
Но се върна. Яздеше кон с цвят на пламък. Или може би… кон от пламък. Тогава, през моите отровени очи, го виждаха такъв - огнен. И както яздеше през пясъка, наметалото му се развяваше зад него като черната опашка на странна, самотна птица. Слезе, коленичи до мен и ми помогна да облека една рокля. Синя… мисля, че беше синя, но тогава ми изглеждаше изтъкана от вода. После ме качи на коня пред себе си и огненият кон полетя над вълните…
- Каква ме виждаш сега? - попитах го. - Много ли съм различна?
Усетих пръстите му да докосват лицето ми, да галят косите ми.
- Не, същата си като преди - отвърна. - Очите ти са все така зелени, а косите - черни като нощта. Същата си като преди.
Тогава си помислих, че лъже, защото много по късно видях превръзката, която скриваше очите му. Не би могъл да ме види по друг начин. Нито сребристата, като порцеланова маска, прилепнала за лицето ми, нито меките ми бели коси, нито бялата като на мъртвец кожа. Не би могъл… А с моите нови очи с цвят на мъгла аз го виждах по съвсем нов начин, да сияе в мрака на светлия ден с мек златисто-червен цвят, който знаех, че е чувство.
Вълните се издигаха от двете ни страни и ни обливаха с горчиви капки. Облаците се въргаляха като огромни памучни топки по небето, сблъскваха се с невероятен грохот… Една синя светкавица жигоса очите ми и завинаги ме ослепи. Бяхме двама слепци на път през нищото… Той не виждаше нищо. Аз виждах само него…
Стигнахме скалите на другия бряг и слязохме от гърба на огнения кон. Той ме държеше за ръка и ме водеше по гладката като стъкло скала, точно по ръба й. Но какво имаше долу… не можех да знам. Лъхна ни солен вятър и запрати по нас мънички студени капки. Видях го… видях го с моите слепи очи как се поклони ниско, сваляйки цилиндъра си, после отново го сложи, целуна ръката ми и ме поведе отново. Вървяхме сякаш щяхме да затанцуваме…
И тогава започна да вали и дъжда отми всичко от нас, всичката болка… и ние останахме на ръба, хванати за ръце.
- Ще танцуваме ли? - попитах и го погледнах с моите стари очи…

преди "Стълба към звездната дъга"