автор: sincerityg

Къде е онази птичка, за която говорят хората, кацащата на рамото ти!? Да не лети само на високо, а аз да й се струвам прекалено ниска или обратното!?

Правите ли равносметка на живота си? Аз, да. Непрекъснато. Обръщам се назад и със задоволство отбелязвам, че с времето се развивам. Но това е нормално. Би трябвало. Има и неща, които си остават вечно в едно положение, въпреки усилията. Това вече не намирам за нормално, но се случва. Все пак, не може човек да е щастлив във всичко. Няма да е интересно. Да, но е изморително. Питам се докога ще продължава. Къде е онази птичка, за която говорят хората, кацащата на рамото ти!? Да не лети само на високо, а аз да й се струвам прекалено ниска или обратното!? Или може може би има предпочитания към формата на тази част от човешкото тяло и аз не се вписвам във вкуса й!?
В природата ни е да търсим пълното си щастие. Никога не се задоволяваме с това, с което разполагаме и винаги желаем още, и още, и още... Не се замисляме, че на други хора им липсват нещата, които ни имаме и не се радваме, че не сме на тяхно място, а се стремим да стигнем онези, за чийто живот четем ежедневно.
И аз съм НЕ възпитана в това отношение. Търся си идеалния свят, а сигурна съм, че когато го открия, ще се стремя към друг, по-перфектен.
Мечтая всеки ден, всеки час, всяка минута, всяка секунда... Не мога да кажа, че не следвам мечтите си. Но осъществяването им, някакси все ми бяга. Дали заради времето, в което живея, дали заради мястото или заради хората? И това не зная. В едно, обаче съм убедена и то е, че когато някой блян се сбъдне изпадам в еуфорично настроение.
Сега, например, жадувам както и повечето хора на тази планета, за кариера, любов, и идеален дом. Всеки ден, още със събуждането се гмурвам в дълбините на живота, за да открия тези така бленувани съкровища. Понякога полагам неистови усилия, стискам зъби, пренебрегвам думи и действия на разни хора, преминавам препятствия, емоции, калявам характера си, поведението и се опитвам да стигна и да взема това, което ми се полага.
Винаги съм имала късмет в намирането на работа. Всяко начало е било трудно, но благодарение единствено на собствения си труд, съм успявала да се справя. Разбира се, срещала съм и барикади, но без тях, крайният резултат не би бил така сладък. В това отношение ще се боря още, може би цял живот, защото съм от хората, които непрекъснато търсят себе си, изразявайки се чрез работа.
Любовта... понякога не зная какво да мисля за нея. Случва ми се непрекъснато, срещам я навсякъде, в много неща и хора. Но проклетото хвъркато все не каца, нито на едното ми рамо, нито на другото. Защо? Аз съм готова да я храня, да й дам всичко от себе си, за да е вечно сита... Времето си минава, птички се приближават и отдалечават, но никоя не се спира. От време навреме почива в скута ми, но внезапно решава да замине...
Докога ли човешката душа може да съществува без своето си животинче? Хората казват, че идва внезапно... но когато дойде, ще имам ли сили, желание да го отглеждам!?...
Идеалният дом е комбинация от предишните две. Обзавеждащ жилището си чрез средствата, спечелени с къртовски труд и го изпълваш, с чувства и на настроения, породени от любовта. Мислиш си, всичко в дома ми е идеално, откъм вещи, но когато няма с кого да ги споделиш!?... Май пълното щастие се дължи изцяло на любовта. Намериш ли я, имаш желание да работиш, да се бориш, да живееш...
Птиче, къде си?... Виж, имам трохички за теб!... къти - къти - къти...