автор: railleuse

Май никога няма да напиша за дните, когато бях онази Алиса. Повечето време сама със себе си, забелязвана единствено от минувачите, които я гонеха да й подадат отново опитващата да се загуби жилетка. И както сега, така и тогава, в главата на Алиса беше постоянно ти. Алиса извън тази връзка изчезваше!
А тя имаше странни сънища. И не по-малко странно наяве. Беше най-упоритият обскитвач. Обиколи всички тайнствени улички на големия, лъснат и застинал в усмивка на любезност град, обходи всички най-скрити кътчета на прекрасните, потънали в зеленина паркове, паркчета, градинки, горички, гори. С детски възторг наблюдава тлъстия, побъркан от страх плъх, заклещил главата си в кофичката от течен шоколад и малкото любопитно мишле, сновящо между траверсите на вечерната гара. Влива се в онова усещане за приобщеност и космичност в изящната и същевременно величествена катедрала. Пи слънце до насита, изяде поразяващо количество цветове и ухания от небето и цветята, потъва в ромона на двете реки и безкрайното синьо на езерото. Алиса беше ококорила до кръглост очи и се опитваше да улови онова, което правеше всичко така вълшебно. Все й убягваше, защото не вярваше, че такова вълшебство може да се загнезди тъкмо в нейната доста, хм, стъпила на врата си глава. Когато се прибираше, винаги, ама безотказно винаги гледаше дали твоят прозорец свети или е отворен. Когато излизаше минаваше покрай вратата ти с хлопащо като хилти сърце. И припкаше към асансьора от страх - да не я видиш в един такъв момент и да се досетиш каква е патка. Нощем сънуваше наяве. Оставяше вратата си отключена, въпреки че сънува как смъртта влиза точно през тази незаключена врата. Много пъти сънува как ти влизаш. (Ти бе идвал веднъж през нощта и каза, че вратата й била заключена, а тя спяла дълбоко. Това не беше вярно впоследствие…) Не плачеше. Нямаше време за това. Дивеше се. Постоянно. Беше много тъжна и едновременно невероятно щастлива. С часове стоеше кацнала на прозореца и наблюдаваше жужащия град в припадащия здрач. Алиса се беше научила да Обича, съвсем неволно…

"Къде си?"
"Прегръщам те."
"Може би трябва да се предам на някоя..."
"Целувам те бавно зад ушетата..."
"... затворен в един малък свят се чувствам и не мога да променя нищо без да го разруша напълно..."
"...ти знаеш, че БГ не е лекарството. Напиши ми нещо..."
"Остави краката си да те водят сами... Аз никога не съм могъл. Постоянно мисля как ще живея като се върна в БГ. Смяташ ли (вярваш ли), че това е нормално?"

Но не ги оставих да ме водят сами. Заковах ги. Само… оставих вратата отключена. Затаявах дъха си. Стана ми навик да оставям вратата отключена. И нощем. Но краката ми си оставаха заковани. Нямах право на това невъзможно чувство. Което се оказа единственото истинско нещо в измисленото ми съществуване. Не вярваш ли? И аз не му вярвах. Не исках да повярвам в силата му, дори в реалността му. Оставих вратата отворена, гледайки с насмешка и скепсис.

Общежитийна идилия някъде в Eu, ама по на запад, ако може. Предпоследен етаж на блок А, ляв коридор. Съботно grasse matinee, почти обед.
Ти - плахо почукваш - нещастен, обиден и унижен след поредния сърдечен скандал! (С нея, естествено...)
Аз - перфектната самарянка от края на коридора. (Я, българка! (такава ами, зер ще те слуша друга)) Редяща житейски мъдрости... (Въпреки странната болка при вдишване. Предчувствие? :)...)
Миризма на пържени гадости - "гадната чернилка от колониите с гадната му страст да омазва всичко в кухнята и да пее с пълен глас", а тя току-що те е наритала... Изобщо... Подиграла се е с теб, ами да, пак го е направила!
Аз - клатеща made in Bulgaria крака, висящи от бюрото: Ах, каква драма, ама се свиква, нали е всеки ден божи. 'Айде, не преигравай, момченце, успокой се! Небрежарка...
Ти - с болен поглед... Опс, болен, болен, ама забелязващ, че съм по една хавлия. И трепереща. Може би си искал да ме стоплиш само? В самотата ми. :)...
Аз - .
Ти - .
Колко си плах... Дори в греха си толкова плах. Сега си плътно до мен. Целуваш ме по врата, точно в ямката отзад, до началото на косата. Бузата ти се намокря от нея. Гледам тъпо надолу. Каква поезия…Меките плъстени чехли (100% подарък от маминка, да не мръзне момчето в таз' пуста чужбина), принадени към поза и крака на тореадор. Нагоре - познато продължение от син роден анцуг, слабо лекясан, силно безформен. Мирис на крем за бръснене и пържено. Поезия ти казвам... Толкова плахо ме докосваш, толкова неопитно. Непокварено някак. И да се целуваш май не умееш особено. Залива ме пристъп на умиление. И нежност. Като дете (да, бе, самата невинност)... А си на 30! Но защо, дявол ме взел, дишането ми става хрипкаво? Задъхано. И защо сърцето ми тряска като изпаднало гърне на таратайка по надупчената родна действителност? Тази така ненавиждана от теб БГ действителност..., Глупако. Това е, глупав, умен, суетен (суета е, нали нямаше чувство?), общежитиен, нихилистичен, незрял, прозрял нещо,сноб, еснаф (и еснаф даже?!?), хубав ("…какво му хареса пък толкоз на тоя катър?") и не толкова - просто ме вдигаш без усилие (а си така кльощав, усещам сърцето ти как блъска зад четящите се ребра) и за мен анализът свършва. И логиката, че всичко е изтъркано, по махленски, глупаво, и сапунисано, и много постно, и "това не е в стила ни, приятелче", и двамата си имаме нея/него, и "нищо всъщност не сме вложили", и "не е станало нищо"... Adio, Rio! И после - пак нищо не влагахме, а може би, а всъщност, но има ли значение, щом след месец си тръгвам, и "...се радвам, когато те срещна и се плаша от привързаността си"... А "по една бира някъде"? За нея не достигна време. Или смелост? Я стига!
Кой, кой посява в сърцата кълна на това лудо чувство? Кой позволява да се разпорежда с мисълта, с дишането, със съня ни? Марионетка, която стада, смее се, плаче, преживява (или преживя?) безброй пъти оскъдния материал за непонятното, но омагьосващо Нещо. Да, тогава беше само нужда от близост. Да, тогава мислех(ме), че е израз на самотността, спасение от болната тревожност. Игра дори (за теб само). Sex, baby and that is all! Да, може би наистина беше това. В началото...
Обичам те, Глупчо! До полуда те обичам! Не се заблуждавам, няма нещо, свързано с мен, в което да съм по-сигурна. Сега съм пак тук, в познатата ми среда, с навиците, задълженията, близкия човек. А сякаш съм в безтегловност. Не живея, само очакване съм! Очакване, но на какво? Шибан въпрос... Толкова време мина, откакто кръстосвах улиците на този лъскав, подреден и неуместен град. Огледален свят. В който аз бях Алиса, а ти бе най-голямото чудо, което откривах с трепет. Защото, колкото и да не исках да повярвам, се влюбих до загуба на съзнание! Не моментна. Перманентна. По детски неподправено. Въпреки всичките "не" и "но". Такова чувство не се губи. Намериш ли го веднъж, не си съгласен да го загубиш. Дори и без теб, то ще диша с мен до последно. Ще ме разбереш, само ако си го изпитал. Аз го изпитах за първи път. Смешно, нали? И аз си се смея. Когато вече не издържам на болката от липсата ти, когато трябва да се усмихвам, а сълзите сами капят, тогава се поглеждам отстрани (доколкото имам сили) и се смея до изнемога. (Аз съм твоята Присмехулка, помниш ли?) А сълзите ми текат и се смесват с другите сълзи. Истинска истеричка, какво да ти обяснявам... Да се влюби... На тези години... За пръв път... В теб точно... Овца заблудена, коза бездомна... Докато не започна да затъвам, заедно с цялата менажерия наоколо, в морето от сълзи. Това е знак, че трябва да спра. И да отхапя отново от гъбата. Но, уви, не пораствам... А може би така е в света на възрастните?
Целувам те (par l'air) с цялата възможна нежност на целия този объркан свят. Топъл да е денят ти, лека да е нощта ти!