автор: daik

Липата се събличаше
пред слънцето…като жена
забравила въпроса си: "Обичаш ли…"
забравила за свян и за вина

Липата се събличаше.
Със колко нежна радост
отдаваше последните листа,
припомняйки си пролетната младост
и ласките…ах тези ласки на дъжда..
Очакваше го в голите си клони:
-Ела! Аз вече всичко знам
и тялото ти няма да прогоня,
най-скритото от мене ще ти дам.
Ще те оставя буен непокорен
по ствола да оставиш влажен дъх
да стигнеш моя корен
да станеш моя кръв.
Но няма да получиш във отплата
зелени пъпки , сладък аромат
така ни е орисала съдбата
аз остарявам- ти си млад…

А облаците тъмни, но грижовни
преди да се превърнат във молба и стон
усмихнаха се с капките дъждовни:
-Под теб дръвче е моят дом.
Оставен сам изстивам
Превръщам се във прах
Превръщам се във зима
Превръщам се във сняг.
Във белота тогава
красиво ще те облека
в предпролетна забрава
невеста ще те нарека
Е малко непресторено
за нещо ще скърбя:
че имал твойте корени
е вече друг дъжда.