автор: fightingone

Случвало ли ви се е благодарение на картини да прогледнете за багрите наоколо? Откривате красотата на бялото, на сивото, на тъмнозеленото. Виждате пепелния цвят на пръстта и въздушната сивота на облака. Изведнъж харесвате голотата на дърветата и свободния полет на птиците. Усещате дискретната настойчивост на вятъра.
Има обаче и хора, които въздействат по същия начин. Срещнем ли ги, проглеждаме за нюанси, доловими само за вътрешното ни око. Тези хора сменят цвета на кожата ни, изваждат дълбините и висините ни и преобразяват света наоколо...След срещата с тях всичко се променя.

- Когато бях малка обичах да гледам светлините на града и си представях, че зад всеки светещ прозорец живеят хора, които много се обичат.

Вървим под ръка към някаква спирка. Всъщност отиваме на театър и въпреки че аз бях купила билетите, и до ден днешен не си спомням какво гледахме. Съзнанието ми се беше отворило само за Нина и нейните думи се врязваха там като белези.

Седмиците, в които трябваше да живеем заедно предстояха и се хващах, че усещам непозната тръпка. Събуждах се сутрин с радост, защото тя ми беше приготвила кафе и уханна закуска. После отивах на скучната си работа пак с радост, защото знаех, че ще се обади с неизменното: "Здравей! Гушкам те! Какво ти се яде довечера?" Знаех как колегите ме гледат многозначително заради факта, че живея с жена, но ми беше все едно какво мислят. Дори и да съм обърнала резбата, какво ги интересува!

Хазайката ни, дребна и алчна жена работеше като ватманка и ставаше сутрин в 4. Вечер пазехме тишина, за да може да спи. Знаех, че тя се дразни от Нина, въпреки букетите, с които й се подмазвахме редовно. По онова време преживявах любовни сътресения. Три пъти седмично нощувах при гаджето си, художник. В един момент той винаги ме отрязваше за цели седмици. И драмата започваше...

- Слушай, Нина, този път наистина ще умра!
- Глупости!
- Не, сериозно ти говоря. Този път ще се спомина.

Тя ме поглеждаше с онези нейни очи. И аз разбирах. Въпреки това питах "Какво?"

- Той те сменя с друга. Вие сте две, че може и повече да сте...

Една от дебелите книги политаше. Нина се дърпаше встрани и книгата попадаше право в полилея. След нея летяха и всички възглавници и събаряха каквото може да бъде съборено. Накрая с гръм и трясък влизаше хазайката да види какво става. Нина я правеше на салата. Обясняваше й, че първо се чука, после се изчаква да ти кажат "Да!" и едва тогава се влиза. Малката алчна жена позеленяваше, но моментално напускаше. Обаче на следващия ден ни вдигаше наема. Със задна дата. И се цупеше цяла седмица.

Беше 1996 година. С Нина не ядяхме хляб, защото нямахме по 2 свободни часа всеки ден да висим на опашка. Яйцата също бяха кът. И изведнъж до смърт ми се прияде крем-карамел. Нали знаете, задължително с яйца. Какво направи Нина така и не разбрах, но сътвори фантастичен крем, който по нейно предложение се наричаше "Арни Шварценегер". Чувствала се като него докато го приготвяла. Според нея всяка криза беше нова възможност...

Говорехме за сериозни неща. По това време тя четеше Ошо и ми повтаряше, че "любовта е за силните" и че "любовта е една голяма отговорност". Понякога ми разказваше притчи. Любима ми беше тази: " Имало един град. Веднъж всички отводнителни канали се запушили и настъпила страшна смрад. Градските управници викали кого ли не, но никой не се справил. Тогава изпратили да доведат един голям майстор от друг град. Майсторът скочил в миризливата кал и започнал да работи. Чиракът му стоял горе на сухо и му подавал инструментите. По едно време майсторът го погледнал и му казал: "Трябва да учиш майсторлък, моето момче. Иначе цял живот инструменти ще подаваш!" Нина беше лекар и не случайно разказваше тази притча.

- Нина, какво е морално? - питам след като съм отпила от ароматното кафе и съм поела от цигарения дим. Тя се замисля. След малко отговаря:

- Морално е всичко онова, което е добро за теб.

Опа. Това означава:

1. Трябва да разкарам художника.
2. Трябва да спра цигарите.
3. Трябва да се взема в ръце.

- Искам спешно да се видим! - Гласът й звучи напрегнато и тревожно. Напрягам се и аз. Шефът ми се цупи, когато го моля да ме пусне. На срещата Нина ми подава кроасан в жълта опаковка и ме кара да си представя, че това е замъкът, в който ще се нанесем в следващите дни. Оказва се, че хазайката току-що ни е изхвърлила на улицата. От днес за вчера. Трябва спешно да опаковаме багажа си и да си търсим квартира...

Януари е. Вятърът шиба в лицата ни някаква смес от мокра каша. Ние вървим, а обувките ни се пълнят със същата тази каша. Аз лично не чувствам краката си. За Нина не знам.

- Сигурно в предишния си живот по някакъв начин заедно сме търсили къща. И в този трябва да я намерим, разбираш ли?

Да, разбирам. Само дето ми е адски, адски студено...