автор: apollyn

Свободата.
Е моят стремеж да бъда. Нещо. Някъде. И някога. Пък било то и себе си, тук и сега.



Аз мога. Аз искам и аз съм. Тук няма място за противоречие, за демокрация в мисленето или за нещо друго. Аз съм свободна да бъда онова, което поискам или да остана това, което искат другите от мен. Аз държа в шепи себе си и свободата си. Take these chains...

Свободата.
Е моят стремеж да бъда. Нещо. Някъде. И някога. Пък било то и себе си, тук и сега.

Ако трябваше да избирам, бих си избрала да съм такава. Да съм свободна от себе си, за себе си или пък в името на диамантите, бялото злато и черното мастило върху намачканите листове от лекции. Не съществува такова нещо като "свобода за", както и не съществува "свобода" с интервал и някакъв друг предлог след нея. Свободата е понятие, което няма нужда да се кичи с бижутата на другите думи.

За свободата са умирали! Както и за смъртта... В този ред на мисли тя, тази толкова необикновена, очарователна трисрична дума има нужда единствено от предлози. Пред себе си. Срички, изпразнени от смисъл сами по себе си, които полагат телата си пред нейните три святи срички. Защото, нали знаете, три е свещено число. В името на Отца. И Сина. И Светия дух (с главно Д по желание на клиента).

Свободата е триъгълник. Устойчива на времето фигура с много лица. Затворена крива, която отрича сама себе си. В последователност A,B,C върховете й изглеждат така "ЗА свободата ОТ свободата ИЛИ свободата".

За свободата... Се умира.

От свободата... Се умира.

Или свободата... Или смъртта.

Fair enough, don't you think?

При всички положения думата "свобода" включва в себе си няколко неща - независимост, гордост, саможертва. Всеки един елемент на тази свята нова троица (която включва в себе си един от седемте смъртни гряха, но го изкупва двукратно) влачи със себе си предлози - независимост ОТ, гордост СЪС/ЗА, саможертва В(името на ...)/ЗА. Но само по себе си това седембуквено съществително (о, ново свещено число - седмият син на седмия син) в женски род(също като мен) означава много повече от всичко онова, което съдържа в себе си, и от всичко онова, което могат да Й лепнат другите части на речта.

Защото свободата е състояние НА духа (нов предлог). И тя не е липсата НА окови, а желанието да прескочиш границите, да ги видиш как се раздуват като горещото стъкло под дъха на стъклодува (и също като това стъкло да са горещи, течни и без край). Тя не е точно избор между онова, което следва след нея, и това, което я предхожда. Не е и процес. Не е събитие. Тя е стремеж. Да бъдеш. Нещо. Някога. И някъде. Което няма нищо общо с онова, което си сега. Освен горещината на стъклото.