автор: vitsavia

Срещаха се от години - все по същия път и все по същото време. Искаше му се да й каже... Да я улови за ръката и да я повлече със себе си без да е нужно да обяснява защо, колко и накъде... Да я нарича така, както винаги
я е наричал в предчувствията си... Да я гледа толкова дълго, колкото нищо друго не би устояло на погледа му... Да я очаква някъде - на самотно място, обитавано само от техните срещи...
Вече за четвърти път се разминаваха на ъгъла, а тя кръжеше така забързано и непокорно в мислите му, че болезненото очакване на тротоара се пневръщаше в една безнога крачка, изтървана от несъстоял се бяг подир неизречената му чувствителност.
Наесен ... Долиташе пак полъх от други любови и сподавяше наивността му. Скулестото слънце на предиобеда съзерцаваше безмълвните им срещи и палеше любопитството на странните минувачи, неволно станали свидетели на онова, което години наред не се случваше. Раждаше се ново, неразумно време, заплетено от апострофите на двуоката им самота.
Ето и този път нещо обяснимо, но непроизносимо щеше да ги раздели. По несигурния шум от нервни дамски токчета, по смутения възел на мъжките обувки, по непокорно измъкналото се шалче на ризата й, по петното от огорчено кафе върху ревера му, по педантичната бримка, захапала през глезена крака й, по носталгичния цвят на сакото му, по разпилените рози от червило на устните й, по преднамерената бързина на мимиките му, по засъхналата светлина в отражението на очите й, по наклонената смелост в погледа му, по изтъркания белег от несръчни пръсти върху топлите й бузи, по заглъхналата близост на ръцете му, по излъсканите ръбове на прегънатата в устните й дума, по затъмнените искри на нежни бедствия в сърцето му, по неуспешната къдрица край ухото й, по скучната физиономия на счупения му часовник, по захладнелите прегръдки и у двамата... По всичко личеше, че и днес ще се разминат.
Но все пак беше красиво...Очакването започваше отново