автор: Illi

- Ще танцуваме ли? - попита тя и се усмихна.
Стояха на ръба на смъртта, хванати за ръце, и гледаха надолу в бездната. Тъмнината се плискаше по стените от зелено стъкло както се плиска морската вода по скалите. По ръба на вълните проблясваха мънички светлинки и искри като златни светулки се издигаха нагоре в небето.
Далеч над отсрещния бряг сияеше тъничкият лунен сърп, отразен във влажното, изпълнено с меланхолия око на гигантският Звяр. Звярът наблюдаваше двамата и пееше тъжна песен на своя почти забравен език… а песента долиташе до тях като скръбната въздишка на вятъра, прокарващ призрачни пръсти по струните на арфа от бяла мъглица.
- Ще танцуваме ли?
Ръцете й се изплъзнаха от неговите и тя затича по ръба на смъртта. Зад нея се развяваха ефирните поли на синята й рокля и дългите й тъмни коси, а звънливият й детски смях се разпръскваше около нея като рояк сапунени мехурчета и мънички перца. Там, на ръба на смъртта, всичко е различно. Всичко е възможно…
- Не си играй със смъртта! - провикна се той след нея и се спусна да я гони. - Не тичай към брега!
Но колко сладко мамеше гласът на вълните, как тихо шепнеше на непредпазливите да се приближат до ръба, да повървят към мекия като пепел пясък, където топлите лепкави вълни лакомо се протягат към босите крака! Тя тичаше бързо и стъпалата й лекичко пошляпваха по гладкото стъкло на ръба, докато образът й в неговите очи потрепваше и се размиваше. Приличаше ту на голяма пъстра птица, развяла опашка зад себе си, ту на изящен кентавър с черна като беззвездна нощ козина, препускащ все по-далеч и по-далеч. Приличаше на образ, изваян за миг от вятъра в пясъчна буря, на статуя от лед, на капка сребро, на фигура от розови листенца. Ръбът се спускаше все по-надолу и по зеленото стъкло горчив вятър посипваше тъмен пясък. Тя тичаше с вятъра…

Тя тичаше през градина от мъртви цветя. Рози, изваяни от лед и стъкло, от камък и застинали пламъци, от дъждовни капки и среднощните дихания на мънички зеленооки създания, които живеят само седем минути преди изгрева и се превръщат после в роса. Над розите пеперуди размахваха крилца, съшити от късчета дни и песните на умиращи лебеди. През градината като тих вятър прелитаха откъслечните стонове, писъци и вой на една осакатена компютърна програма, която някога управляваше цял един свят.
Тя тичаше през безкрайно кристално поле от сълзи, замръзнали като камбанки, и във всяко цветче спеше по едно неродено слънце. Беззвучен вятър с цвят на кръв се виеше на пурпурни спирали около кристалните чашки и болезнен, съвсем тихичък звън, като плачът на малка златна мишка, изпълваше въздуха.
Тя тичаше през ливада, покрита с бели глухарчета, и техните леки пухчета се провираха между пръстите и си играеха сред косите й. Зелени изумрудчета като пияни златки танцуваха валс с пухчетата, а после отлитаха в нощта.
Тя тичаше и спомените й изтичаха през разтворените пръсти като дъждовни струи или пясъци от счупен часовник. Тя тичаше…

А когато спря на брега на смъртта, красивата й синя рокля бе станала черна от изгорените мечти на един еднорог лебед, а бялата й порцеланова маска с нарисувани цветни спирали се бе превърнала в гладко сребро от пепелта на един малък дракон. Тя приседна в една мека дюна и се заслуша в песента на смъртта.
- Ела при мен - нашепваха вълните протягаха лепкави пипала към нея. - Ела!
Но тя с усмивка протегна длани към черните тихи води, и от ръцете й излетяха натам дванадесет бели гълъба с меки пера.
- Ела при мен! - тихо молеха студените риби, обръщайки към брега светли очи.
Но тя поклати глава и от млечнобелите й коси се откъснаха седем музикални ноти и отплаваха в тъмата.
- Ела при мен! - повтаряше безспир морето от смърт, но тя само се усмихваше.
И накрая легна на пясъка и се взря в далечното небе, толкова високо горе, че се виждаше малко като монета. И цветът на небето потече през очите й, под маската й, в тялото й…

Конят с цвят на пламък препускаше през пустиня от сини охлювчета колкото песъчинка и черното наметало на ездача му се развяваше, режейки тишината на тънки лентички с вкус на индиго. Копитата трополяха като кастанети. Огненият кон носеше ездачът си към брега на смъртта, където сияеше едно малко синьо пламъче. Където тя спеше, а вълните от смърт протягаха зли ръце към нея.
- Не сваляйте маските си преди дъгата! - пропяха без думи осем пеперуди с диамантени криле и мигом изгоряха в сладък дъжд от разтопени облаци.
- Не сваляйте маските си! - предупредиха безгласно и две малки феи с крила от слънчогледови листца, тъкмо преди да изчезнат във мастилен луновъртеж.
- Не ги сваляйте! - изпищя сърцераздирателно една затворена в кладенец от светлина душа. - Недейте!
Но конят с цвят на пламък не спря нито за миг, докато копитата му не допряха плаващият пясък на брега на смъртта. И където стъпеше, там всяка песъчинка надаваше болезнен вик и избухваше в чиста бяла светлина. Ездачът му слезе, взе на ръце момичето и я качи пред себе си на седлото. Белите й меки коси с аромат на червен пчелен мед се развяха и погалиха лицето му, когато конят отново препусна. Той пристъпваше бързо и гордо по ленивите вълни на смъртта и оставяше в тъканта й да зеят сухи дупки, в който имаше само сребърна паяжина и ярка светлина. Неизмеримо дълго или безкрайно кратко те се носеха по лепкавото море на смъртта, към отсрещния бряг, където гигантският Звяр пазеше портите на Другата страна.

Когато и четирите огнени копита докоснаха тънкият като яйчена черупка бряг, конят се превърна в статуя от студен огън и повече не помръдна. А ездачът му слезе на земята и бавно запристъпва към главата на Звяра, положена уморено на пътеката към Портите. В ръцете си носеше лекото като перце тяло на момичето. Докато вървеше, Звярът ту чезнеше, ту се появяваше отново, и все повече изглеждаше, че държи в ноктите си броеница с навървени на нея безброй светове.
- Защо идвате тук? - пошепна Звярът и всяка дума се отрони както се откъсват листенцата на цветята със стоманени бодли.
- Търсим вечността! - отвърна мъжът и без страх срещна безвременния поглед на пазителя.
- За хората не е отредено да стигнат до нея - с безкрайна тъга отвърна Звярът. - Вие достигате единствено до черния океан. Но вашите сърца са чисти, защото любовта ви е силна. И ето, вие сте тук. Но как ще понесе човешкото същество Вечността?
- Нима има нещо за понасяне? - попита човекът.
- Вечното съществуване е и благословия, и проклятие - мъдро рече Звярът. - Да бродиш сред звездите докато от теб остане само бледа сянка, уморена и изхабена; да изгубиш спомените и чувствата си - не е ли това, което казвате, че ви прави хора? А какво ще бъдете, когато го изгубите вече? Не, аз не мога да ви пусна през Портите, защото душата ми ще страда навеки, задето аз съм виновен да изгубите чистотата на душите си.
- Но ние винаги ще се обичаме! - отчаян извика човекът.
- Аз знам, че вашата любов е Истинска и такава рядко озарява нашите небеса. Но нищо не е вечно. Та как могат да вярват на своите думи тъй млади същества, които не различават доброто от злото и правилното - от грешното? Които не могат да чуят песента на вятъра само вдъхвайки аромата му, нито да разпознаят сълзите на цветята от простата утринна роса?
- Ние просто не искаме да се разделяме - тихо каза човекът. - Искаме винаги да сме заедно.
Звярът тъжно въздъхна и сякаш този тих стон се изля направо от сърцето му и раздвижи светлите облаци по небето.
- Сърцето ми иска да ви помогна, макар разумът да казва друго. Затова ще ви подложа на едно изпитание, и ако го издържите, ще ви изпратя във ваша собствена вселена, където времето за вас ще е различно и винаги ще бъдете заедно.
- А ако се провалим? - запита плахо човекът.
- Ако се провалите, - кротко отвърна Звяра, - ще ви върна на другият бряг на морето от смърт, за да доизживеете живота си.
Човекът потръпна от страх, но не посмя да откаже. И тъй пред него се появи дълга вита стълба, която чезнеше някъде високо горе в небесата. И когато стълбата стана твърда и съвсем реална, момичето отвори очи и го погледна. Но нито той можеше да види лицето й зад маската, нито тя неговото в сенките под черния цилиндър.

И тъй те тръгнаха бавно нагоре по гладките стъпала, и на всяко стъпало виждаха чудни картини от чудни места, и тихи гласове ги призоваваха да свалят маските си най-после. Но те стискаха силно ръце и бавно се катереха към върха - стъпало след стъпало. Докато вървяха нагоре, все по-често забравяха целта си и умората опитваше да ги принуди да седнат и да си починат за малко. Нозете им се разраниха от дългото изкачване и всяка стъпка беше нова болка. Но те не спираха…
На по-горните стъпала срещаха странни същества, които протягаха към тях ръце и молеха ли, молеха… за помощ, за дума, за душите им понякога. И обещаваха богатства, и щастие, и цели вселени и всяко следващо предложение бе все по-изкусително.
Но те не спираха. И след безкрайно дълго или пък неизмеримо кратко време те достигнаха до върха на стълбата, където отворена ги чакаше една врата сред космическото пространство.
А от другата й страна сияеше пръстен от звезди. Дъга от прекрасни, ярки звезди…
- Ще танцуваме ли? - попита той и посегна да свали маската й…

***

Косите му имаха цвета на огън. Очите му - цвета на небето. Седеше на пясъка и свиреше на красиво изрисувана с пламъци черна китара. Пееше - някаква тъжна, красива песен - на език, който не разбирах и никога не бях чувала преди.
Аз седнах до него и се оставих звукът да ме унесе.
"Как се казваш?" ми се стори, че попита, и му отвърнах - "Енна" .
Той свиреше. Приближих се още малко, на една стъпка от него. Гледах го. И чувствах как магията потича в кръвта ми. Разнася се. Пее…
Спря. Остави китарата и загледа към хоризонта, където изгряваше слънцето.
- Как се казваш? - попитах.
И погледите ни се срещнаха. Ръцете почти случайно се докоснаха. Видях да прелитат цветни листчета със стари спомени, може би не от този живот, може би не от нашият живот… от някога, преди, когато сме се познавали.
Виждах топлина, светлина и сила. Нещо непознато. Очарователно. В очите му…
… сякаш бях срещнала огненият взор на самото слънце.

Стори ми се, че каза…

-------

На Блийс, защото го обичам и защото това с наклонените букви го писах за него преди Джулай Морнинг... *усмих влюбено*