Привет, Anonymous » Регистрация » Вход

Сдружение ХуЛите

Посещения

Привет, Anonymous
ВХОД
Регистрация

ХуЛитери:
Нов: AlbireoMKG
Днес: 0
Вчера: 1
Общо: 14010

Онлайн са:
Анонимни: 425
ХуЛитери: 0
Всичко: 425

Електронни книги

Вземи онлайн електронна книга!

Календар

«« Август 2022 »»

П В С Ч П С Н
1234567
891011121314
15161718192021
22232425262728
293031       

[ добави събитие ]

Екипи на ХуЛите

Съвет на сайта:
5 съветници

Публикуващи администратори:
изпрати бележка на aurora aurora
изпрати бележка на alfa_c alfa_c
изпрати бележка на viatarna viatarna
изпрати бележка на Valka Valka
изпрати бележка на anonimapokrifoff anonimapokrifoff

Издателство ХуЛите:
изпрати бележка на hixxtam hixxtam
изпрати бележка на BlackCat BlackCat
изпрати бележка на nikikomedvenska nikikomedvenska
изпрати бележка на kamik kamik
изпрати бележка на Raya_Hristova Raya_Hristova

Координатор екипи и техническа поддръжка:
изпрати бележка на Administrator Administrator


С благодарност към нашите бивши колеги:
mmm
Angela
railleuse
Amphibia
fikov
nikoi
намали шрифтанормален шрифтувеличи шрифтаКотки - част 3 (жанр - класика)
раздел: Романи
автор: TodorPetkov

"Но защо името ми е вонящо?" Моите изказвания също са императиви (от вида "чуйте ме, нещата са така и така!"), но понеже се изказвам втори, те идват на фона на първите и по необходимост ги коментират пряко или косвено, значи са именно съждения - присъди за вашите изказвания, за вас самите и за целия контекст.
И всъщност е все едно какво точно казвам и дали лъжа - важното е, че съдя. А да съди има право всеки и за да спра да съдя и разсъждавам, ще ми спрете въздуха: изчезна ли аз, изчезва и правото ми. Затова трябва да млъкна и да си говоря наум, добре че има достатъчно тоалетна хартия марка "пиши-бриши", ето, и водата ще си пусна, вълните на р. Лета. Марш от лицето на земята. Това е то логиката, каза Туидълди.
Времето ми изтече, пуснах истинската вода с конспиративна цел - за да се чуе и да не разбере никой, че съм заемал тоалетната съвсем неправомерно - и се отправих обратно към купонното пространство.
Оттатък вече пеят друга песен, очевидно повлияна от първия поет:

Пари, стока, пари-прим,
драм-бамба-лумба-драм!

Само че някой позвъни на вратата и Наско отиде да посрещне гостите, Джовани задрънка нещо нечленоразделно по китарата, другите моментално закопняха за танцова музика, но след малко настана тишина, защото Наско ни представи тримата нови посетители.
Имената са етикети, които някой ни дава, преди да знае какви ще станем, аз не им обръщам внимание, нито мога да ги помня от първия път. Не бих могъл да кажа какви са имената на двамата мъже, който влязоха, но пред вътрешния ми взор запулсира с розовочервен блясък името Yvette: чаталът на буквата Y сякаш излъчваше властен магнетизъм, който не потиска и не унижава. Тази е най-женствената жена, която съм виждал, от седящата до мен Силвия мигновено бликва порой изпепеляваща ревност, който замъглява погледа ми, та се налага да се напрегна, за да върна "на фокус" образа на тъмнокосата Ивета, висока към метър и шейсет и пет, с прави и достатъчно, но не прекалено широки рамене, добре очертани "разногледи" гърди, стройна талия, заоблени бедра, контрастиращи с доста тънки крака от коляното надолу - нещо не много типично за България, но характерно за мадамите от древноегипетските изображения, които съм гледал. Нейните бадемовидно издължени очи също биха изглеждали египетски, ако не бяха с цвят, по-наситен от "морска вълна", може би близък до "френско зелено". Лицето й е овално, скулите леко изпъкнали, брадичката заострена, а за носа й егоистично ще премълча... но едва ли някой може да ме разбере, ако не я види на живо. Съвсем не тези анатомични подробности ме докарват в момента почти до ерекция въпреки вътрешната и външна цензура. Имам чувството, че дори да й се беше паднало тяло на слон с глава на вълк, тя би произвела същото впечатление, подобно на потапяне в басейн, пълен с горещ коняк. От онова, което хората нескопосано наричат "излъчване", съзнателно мога да забележа нейните плавни и точни движения, съвсем леко забавени, колкото да не създават усещане за натиск, оставящи място за впечатлението за комфорт и - извинете за оксиморона - възбуждащо отпускане, иначе казано, секс от най-висша класа, в който отпада идиотското разделение между духовна и телесна чувственост (осакатяващо и духа, и телесността, ако изобщо се подведем да повярваме, че някъде ги има поотделно) и се отварят вратите към монолитен свят, по-богат от всяка описана с думи представа за любов. Изглежда, че изпадам в състоянието coup de foudre, т. е. удар от гръм - състояние, което винаги съм поставял под контрол по шопския метод "легам и чакам да ми мине", защото не съм видял нищо хубаво от опитите да му дам ход, когато се появи.
Единият от мъжете, дошли с Ивета, имаше вид на "юноша бледен", неговото почти пубертетско смущение в нейно присъствие говореше за късно прекратена девственост. Другият обаче, очевидно в процес на установяване на полови отношения с нея (малко преди или след първото лягане), беше типичен плешив тъпкач, който оглеждаше мадамите с жадни очи, като подчертано се спря на Силвия (с толкова прям поглед, сякаш каза: "А, това ли е оная?"), пораждайки в мен недоумение и може би възмущение: защо гледа толкова гладно, след като жената-секс е до него? Ако бях аз там, щях да оценя какво имам... Сетих се, че може би тя още повече разпалва глада му, попитах се защо, аджеба, не съм аз "там", и разбрах, че не тя е до него, а той е до нея, и че тя несъмнено усеща тайната, която в цялата компания знам само аз (в училище винаги съм имал отличен по обща култура): многото коса у мъжа е детски признак като липсата на брада, а плешивината и нуждата от бръснене показват пълна хормонална зрялост.
Неотенията (задържането на детски признаци) е характерна за човека и донякъде за котката - след бебешкия период лицето не се удължава като повечето муцуни и човки, възрастните са любопитни и обичат да играят и т. н. - но хормоналната незрялост е порок, и то чисто човешки. Когато най-после порасна и стана напълно биологично зрял, ще започна да оплешивявам, но ще съм вече износен, извън строя на живота, и ще стане, както днес каза Евгени: ще бъда отхвърлян, защото съм прекалено стар. Когато човек е плешив навреме, това е признак, че е получил (без да си мръдне пръста, по дяволите!) истинската мъжественост, предвидена от лудия проектант на сляпата фабрика за брак. Преди да ме разкара, една моя добра полупозната, недоучена медичка, ми каза назидателно на чаша френско шампанско с миди (аз черпех), че няма плешиви кьосета и че всички действащи балсами против мъжки косопад са длъжни да съдържат женски хормон (от четиримата тогавашни обожатели на тази информирана дама само аз не бях плешив, и изобщо не бях допуснат до...). Ако съдим по външния вид на главите ни (жените сигурно ще кажат: и по вътрешния), повечето мъже си оставаме деца, но за наш късмет далеч не всички жени порастват докрай, иначе нямаше да има кой да ни обърне внимание. Слава богу, незрелите им глави си мислят, че плешивината е знак за старост, а недораслите им хормони се плашат от пълноценния мъж (но освен по нас често си падат и по хомосексуалистите, понеже ги плашат още по-малко). Истинската жена наистина е рядкост. Ето я там, може би единствената, която съм виждал толкова отблизо, и тя, разбира се, не е с мен.
Изведнъж се разнесе гракът на пийналия Джовани:
- Мартине, я кажи нещо умно, тъкмо всички са млъкнали.
Погледите в стаята се обърнаха от новопристигналите към мен, някои учудени, други с досада, трети с облекчение - няма да ми стигнат две години да опиша всеки поглед поотделно - а аз включих на режим "спокойствие", мислейки си, че способните да видят, каквото видях аз, наистина имат нужда от разсейване. Сетих се за нещо подходящо от класиката и казах на Джовани:
- Уважаеми, виждаш ли зад тебе томовете на Вазов? Извади, ако обичаш, номер едно. Да, сега отвори на съдържанието и намери втора част на стихосбирката "Майска китка".
- Готово. Какво търсим?
- Търсим "На непознатата девойка".
Джовани намери номера на страницата и разгърна книгата.
- Ето тук едно "На девица" - каза той и зачете на глас, преди да го спра:

Гиздава девице,
младий розен цвет,
лепа гълъбице,
миличка Софице,
мой любим предмет.

- Не е това, давай по-нататък - казах му, но той си хареса още един куплет от "На девица" и прочете и него на по-висок глас, за да привлече вниманието на всички:

Вече в мен сърцето
бързо тупа, бий
и с възторг обзето
радостта си клето
не може да скрий.

Купонясващите взеха да се подхилват.
- Моля те, не се отклонявай, нали видя на коя страница е? - умолявах го аз.
- Да бе, да, ето го.
- Ако обичаш, прочети го ясно и изразително.
Джовани застана в поза и задекламира със сериозна физиономия, която се налагаше да възстановява преди началото на всеки нов куплет, понеже не можеше да се сдържи и избухваше в смях заедно с публиката:

НА НЕПОЗНАТАТА ДЕВОЙКА

Хубаво момиче,
непознато мен,
пролетно кокиче,
гълъбе безцен!

Под синьото не'бе
по-красна не знам
и ангел със тебе
сравни-ща едвам.

Твойте очи будни
две ясни звезди,
по бузи ти чудни
трендафил цъфти.

Имаш коси златни
и лебедин врат,
тез устца приятни
дъхат аромат.

Твойте ненки страстни
не видя в тоз час,
но че са прекрасни,
туй догаждам аз.

Може би приличат
на два портокаля,
затуй ме привличат,
та да ги погаля.

Разнесоха се бурни ръкопляскания, рев и кикот в чест на народния поет. Силвия седеше като на тръни и ме ядеше с поглед. Без да поглеждам към седналата почти срещу мен Ивета (прическата й е проста за разлика от пищните и перфектно поддържани коси на някои по-грозни българки), помолих Джовани:
- Намери, моля ти се, няколко страници по-нататък "Прилика на пеперудата с цветето".
Той започна да обръща страниците, но се спря:
- Я, виж тука, "Наший доктор":

Ей, докторе, ей, докторе,
сива мотовилка,
болен съм, моля ти се,
дай ми нещо билка.

- Остави тия простотии, давай направо на "Прилика" - настоях аз, предвкусвайки естетическото въздействие на образно и звуково закодираните в творбата вагинални символи (аман вече от фалически символи).
- Аха, намерих го:

ПРИЛИКА
на пеперудата с цветето

Пеперудката е цвете,
що из въздуха се лутка;
цветето е пеперудка,
що не мърда си крилете.

Това вече окончателно срази някои присъстващи, Атанас например се хвана за корема от смях - не беше подозирал, че библиотеката на родителите му крие такива съкровища (писани и публикувани, когато Ботев вече е бил отдавна мъртъв). Накрая Силвия отиде при уредбата и пусна дългоочакваната танцова музика, вероятно за да замаже въздействието на вагиналните символи. Сигурен съм, че в момента би предпочела да четем на глас омразната й глава 13 от книга "Левит" на Стария завет: "18. Ако у някого по кожата е имало цирей, и той е зараснал, 19. и на мястото на цирея се е показал бял оток, или петно бяло, или червеникаво, той трябва да се покаже на свещеника. 20. Свещеникът да го прегледа, и ако се види, че петното е по-дълбоко от кожата, и косъмът му е станал бял, свещеникът да го обяви за нечист: това е рана от проказа, тя се е изринала връх цирея." Нещо повече, тя дори танцува, само че аз вече не съм в настроение за същото. Предпочитам да си спомня за танца на рижавото и още синеоко (поради крехката възраст) коте, което някой донесе отвън в една почивна станция и на което направихме тоалетна от плажен пясък в чекмедже от нощно шкафче. Бях увил неговите "произведения" във вестник и бях заврял вестника в пясъка, за да се пренесе миризмата, така че когато поднесохме чекмеджето (без вестника) на котето, то го подуши и разбра, че това си е неговата тоалетна, че вече няма да се чуди какво да прави, когато го държат в стая, но най-важното според мен бе признаването му за самостоятелна личност с нейната територия - явно дотогава големите котки са го смятали само за част от котилото (за изхождането на малките котета отговаря майката).
Тогава, след подушването и няколко мига на неподвижно съзерцание и възхита, котето изпълни нещо невероятно: започна да подскача по пясъка с очевидна радост, да рови дупки из него и да имитира изхождане, след което заравяше дупките, ровеше нови, пак клякаше над тях и после ги заравяше - нарекохме това "Танцът на тоалетната". Оттогава всичките ми съмнения дали котките са способни на мислене, абстрахирано от конкретната ситуация, изчезнаха: действията на котето показваха, че то реагира не на конкретен физиологичен позив, а на смисъла на понятието за тоалетна, като си представя какво се прави и какво то ще прави с тоалетната, точно както в своите танци, игри и художествени произведения човек изобразява, изиграва и разказва за трудови, военни и любовни действия, без да ги извършва непосредствено. Освен това този случай ми показа за пореден път как мисленето идва преди езика, речта и словото, но това вече е друга тема. (Между другото, не е вярно, че жените говорят, преди или без да мислят: те просто мислят за нещо различно от онова, което казват, понеже говорят с цел да постигнат нещо, а не да предадат информация, като не винаги вземат предвид какво точно се чува при това.)
Най-веселото е, че отгоре на всичко "танцовата" музика е пещерен попфолк, който може само да мечтае за качеството на споменатата рано тази сутрин Лепа Брена - въпреки децибелите определено си личи разликата между нашите псевдопирински чалгаджии и оркестъра на Белградското радио. Повечето от кикиморите се нареждат до Силвия, пеят умопомрачително тъпия текст на песента и се стараят да се кълчат по ориенталски вместо по афроамерикански. Освен тъп поради бедната лексика, текстът е почти аграматичен, а ударенията изобщо не съвпадат с подходящите места на мелодията - личи му, че е писан едва ли не с джобен ориенто-български речник, както моите уж англоезични хевиметли в прогимназията. Хиляди пъти бих предпочел песен на автентичен ориенталски - дори и да не разбирам нищо, пак се вижда къде е истината. ("Голям поет си ти, момче", казали дъртите перси на Есенин, след като им рецитирал свои стихове на родния си език, без дори да ги превежда.) Не знам дали поради презрение към ниското качество или поради класовата си принадлежност (всяка попмузика се прави за полуобразованите градски маси), но Ивета и двамата й спътници са сред малцината, които като мен не стават да танцуват. Зрението ми придобива свръхестествена острота и въпреки полумрака аз виждам синкавите венички на Ивета през тънката леко мургава кожа на ръцете й. Струва ми се, че ако я погледна в лицето, мозъкът ми ще избухне. Толкова съм замаян, че вече не мога да разбера дали тя е красива или грозна, знам само, че... абе какво да ви говоря. Не знам кога музиката е станала спокойна, подходяща за танцуване в прегърнати двойки, но всички седят мълчаливо, доста топло е, а срещу мен Ивета, под възхитения поглед на юношата бледен, е сложила ръка през раменете на онзи и му казва: защо ли толкова те обичам, ама много те обичам, а той взема свободната й ръка и я поднася към устата си, докато отговаря: и аз те обичам, целувка по малкия пръст, ще те консумирам бавно, без да бързам, целувка по безименния пръст, ще разбереш какво значи оргазъм от едно докосване, целувка по средния пръст, от всяко докосване, целувка по показалеца, а жените в стаята започват да дишат тежко и аз изтърсвам с леко въпросителна интонация и идиотски дружелюбна усмивка:
- Без докосване...
Сякаш нещо избухна сред публиката. Поне една от кикиморите изпищя-изстена страстно, Силвия цялата настръхна, сякаш ще скочи да ми дере очите като едно време, но на мен вече не ми пукаше и добавих:
- Но внимавай, щото това маце не е съвсем коте, а нещо средно между двете.
Всички се разсмяха с облекчение, напрежението спадна, някой все още свръхреагиращ женски глас промърмори "това маце не е съвсем коте" и аз продължих:
- На такова чудо гърците са му казвали сфинкс, което ще рече: удушвач. Чувал ли си за женския сфинкс, който душил ония, дето не могли да отгатнат гатанката?
- За такова душене парапланера си давам! - заяви Наско. Личеше му, че откакто спря да свири, не е бил център на внимание.
- А коя е гатанката? - попита сфинкс-ката, която откровено се забавляваше от напушения вид на Силвия. (Устата на Ивета е сравнително голяма, с хубави зъби, устните широки, тъмнорозови и потъмняващи от вътрешната страна към външната, а отвън леката мургавина на кожата й сякаш едва забележимо се сгъстява около добре изразените ръбчета на устните.)
- Кое е това животно, което сутрин има ПЕТ крака, денем ходи на ДВА, а вечер, ако има късмет, е СЪС ДЕВЕТ?
- А, не беше така! - обади се начетената Мариета. - Сутрин на четири, денем на два, а вечер на три - с бастуна...
- Трай да те обичам - скастрих я аз с един архаичен израз. На всички им пролича колко буквално го взеха в първия момент. Е, какво да ви правя, като сте родени вчера. - Твоята гатанка е за трите възрасти на човека, ама сега мислете за моята гатанка...
Силвия, разбира се, моментално схвана какво имам предвид - видях как подскочи, когато казах "вечер е със девет" (мрази мъжката и по-конкретно моята полигамия). Прави опит да парира ерудирано, преди някой да ми е отговорил, като в същото време успява да ме напсува:
- А помниш ли какво му се случило на оня, който познал отговора? Чукал майка си!
Отчаян ход е сама да си отговаряш на циничната гатанка, усещаш, че не си загадка за никого... Само че сега и гатанките, и отговорите ги задавам аз:
- Е, то било за наказание, че не спрял удушвачката, когато се хвърлила от скалата, понеже са я разгадали. Такова нещо не бива да се убива...
- Не да се убива, а да прибавиш вечер четирите й крака към твойте и да станат общо девет! - възкликва загрелият Наско ("загрял" в няколко смисъла). - А който блее, да си върви, действително, при мама. - Не знам дали го е яд, че тази вечер той е от блеещите. А може и да не е загубил надежда.
- Добре де, а защо сутрин на пет? - недоумява Райна-като-мед, незагряла в никой смисъл.
- Защото човекът е мъжки и още не е станал от леглото. Да си чувала нещо за сутрешната ерекция?
- С други думи, у човека ти намираш бастуна и сутрин, и вечер - каза Джовани и всички пак се разхилиха, а Силвия каза с очи: "Говориш й за ерекция, а? Така значи!"
- Човек без ерекция е като птица без крила - обобщи плешивият, а юношата бледен се изчерви така, че доста погледи се взряха в неговата ерекция. В този момент нещо наистина избухна някъде вън, угасна токът и музиката на полутъмно се смени с весела врява на тъмно, която продължи около две-три минути, през които успях да установя, че в отсрещната кооперация също няма светлина. Токът се върна, музиката гръмна, Силвия мълчеше, а на мен ми се ревеше.
- Хайде да си ходим - рекох, а тя веднага стана и закрачи към вратата. Последвах я. Атанас тръгна да ни изпраща и обеща да свърши купища услуги, които не се постарах да запомня, тъй като и без това няма да ги свърши.
"Минуват, заминуват" виденията на втория поет, минахме-заминахме ние през прага на полуподземния апартамент, нагоре през стъпалата и навън през изходния праг на кооперацията. Ако аз, Мартин Х. Шейтанов, се опитам да премина стъпалата и праговете на света, ще се получи следното:

Азбучна деконструкция на Мартин Х. Шейтанов

Мартин Х. Шейтанов
Мбртин Х. Шейтбнов
Мвртин Х. Шейтвнов
Мгртин Х. Шейтгног
Мдртин Х. Шейтднод
Мертин Х. Шейтеное
Мжртин Х. Шжйтжнож
Мзртин Х. Шзйтзноз
Миртин Х. Шийтинои
Мйртйн Х. Шййтйной
Мкрткн Х. Шккткнок
Млртлн Х. Шллтлнол
Ммртмн Х. Шммтмном
Ннртнн Х. Шннтннон
Оортоо Х. Шоотоооо
Ппртпп Х. Шпптпппп
Ррртрр Х. Шрртрррр
Ссстсс Х. Шсстсссс
Тттттт Х. Шттттттт
Уууууу Х. Шууууууу
Фффффф Х. Шффффффф
Хххххх Х. Шххххххх
Цццццц Ц. Шццццццц
Чччччч Ч. Шччччччч
Шшшшшш Ш. Шшшшшшшш

Бих искал да можеше азбучната деконструкция да спре дотук, но тя продължава, докато от Мартин Х. Шейтанов останат само 18 празни места:

Щщщщщщ Щ. Щщщщщщщщ
Ъъъъъъ Ъ. Ъъъъъъъъ
Ьььььь Ь. Ьььььььь
Юююююю Ю. Юююююююю
Яяяяяя Я. Яяяяяяяя
...... .. ........


Тук му е мястото да кажа две думи за историята на буквата "Ш" (брой дали са две). Когато съставяли кирилицата, гръцките букви не стигнали и се наложило да измислят нови или да заемат от други азбуки. "Ш" е взето от еврейската азбука, "ц" и "ч" идват от еврейското "цаде" (не е ясно дали в най-стария период то е звучало като "ц", "ч" или и двете), а "щ" изглежда образувано от "ш" и "т" (само че, ако чуем как тази буква все още се чете в руския, в сравнение с който сегашният български е откъснала се от славянството мутация от 25-я век, ще трябва да обърнем повече внимание на казаното след малко). Началото на "ш" е древноегипетският йероглиф, изобразяващ настръхнала котка: "ша", "шъ" или "ше", не се знае коя е била гласната. (След много премеждия и износ на противомиша технология днес на френски "котка" отново е "ша".) По-късно, за разлика от песничката, котаракът останал с цели три крака, макар и обърнати нагоре (както рогатата глава на бика - "алеф" на финикийски - се е завъртяла до А). В арабската азбука буквата дори си има дълга опашка и се казва "шин", ако над краката има три точки, и "син", ако няма точки. В еврейската азбука опашка няма и буквата е "шин", ако има точка над най-десния от трите стърчащи крака, а ако точката е над най-левия крак, буквата е "син". Това обаче не е нашето чисто "с" (за което има буква "самех"), а средно между "ш" и "с", както в Древна Индия и днешна Атина - може би най-близко до автентичното котешко хъскане, даже повече от опашатото руско "ща". Явно за древните семити, сложили котешки глави на половината си женски божества, този предупредителен звук (който, ако остане пренебрегнат, обикновено бива последван от боен вик и поразяващ удар "с хирургическа точност", както пише в една книжка) е бил по-важен от нежното мяучене, на което са наблягали в Далечния Изток: на китайски "котка" е "мао", на лаоски "мео", на виетнамски "кон мео", т. е. "животно мео" (може и да не съм справедлив, защото буквата "М" в най-старите семитски азбуки е просто "ш" наопаки, но за нейната история не съм чул нищо). "Самех" стои след "м" и "н" и преди "айин", от който произлиза малкото гръцко "о", а "шин-син" е между "р" и "т", но при заемането на азбуката гърците май са объркали реда и са сложили сигмата между "р" и "т", а между "н" и малкото "о" сложили трите оцелели крака, които днес наричаме "кси", и ги използвали систематично (до един момент) в чуждите имена, за които от друго място знаем, че са съдържали "ш" (например Шаяршан - "Ксеркс"). Докато стигне до латинската азбука, буквата започнала да се пише "X" и се случвало да бъде използвана по прякото си предназначение много по-късно, когато звукът "ш" отново се появил официално на Запад и хората там се оправяли с него, кой както намери. Испанците пишели "ш" като "x" дори и за индианските думи в новозавладените земи - пишели xoco, Xochicalco, Tlaxcala, Ixtlan, когато чували "шоко", Шочикалко, Тлашкала, Иштлан ("тл" се произнася като един звук). За французите героят на Сервантес и до днес се казва Кишот, а ние, запознали се с него твърде късно, го именуваме "Кихот" с новия испански изговор. (По подобни причини Баб Илу, Бет Лехем и Бетания са станали за нас Вавилон, Витлеем и Витиня.)
Беше валяло. Месечината едва се очертаваше в очакване на поредното си прераждане. По тъмните улици вървяха самотни мъже, наизлезли като червеи след дъжд. Не вървях сам, но бях един от червеите, и нямаше ръка да ме върне обратно в тревата, преди колелата да са ме разнесли по мокрия асфалт.
Силвия се нацупи и млъкна, както обикновено. Крайно време беше. Сега, колкото и да се опитвам да й говоря, няма да ми реагира. Но за разлика от обичайното, този път знам повода предварително. Иначе тя просто мълчи, без да е ясно защо, и отговаря едва след дълго и мъчително (за мен, естествено) разпитване. На времето, когато още имах сили да се боря и да й говоря за нашата и моята любов, тя резонно отвръщаше: "Не съм те вързала, можеш да си тръгнеш, когато поискаш." И, разбира се, Силвия обича да подчертава, че след скарване тя е първата, която се връща, но премълчава, че когато тя е вече готова за "новото" начало, аз още не съм се свестил докрай от нокаута.
Все пак тя не тръгна да си ходи. Завихме встрани от главната улица. Вероятно стреснат от нас посред съня си, едър и главест черен котарак хукна презглава изпод наредените на тротоара коли, пресичайки пътя ни, към входа за задния двор на редицата магазини. Железните порти обаче бяха затворени, в устрема си той с все сила бухна в тях голямата си кръгла тиква и веднага, вместо да търси къде да се провре, се втурна обратно, за да се скрие под колите. Аз се разсмях, защото гледката бе непоносимо комична, но Силвия не издаде нито звук.
Прибрахме се мълчаливо в моя апартамент. Пуснах да свири диска с избраните песни на Ения Бренън. Музиката ми напомни за първите месеци със Силвия, разходките из "нашите" градове... Помислих си колко са безсмислени тези спомени. Нито мога да се върна и да поправя нещо, нито имам желание. Ако го бях поправил навреме, сега щях вече да съм друг, ненаранен от това, което се случи оттогава, но може би наранен от друго, а сега в природата не съществува друг Мартин освен мен, създаден именно по този начин. Усетих колко ми е чужд онзи тъй МИНАЛ момент, в който бе звучала тази музика, и донесох най-голямата тенджера от кухнята.
- Какво правиш? - попита тя.
Я гледай ти, обади се. Да не се е уплашила? Валаамова (Б-...) ослица такава. Не отговорих нищо. Баламата всъщност съм аз. И магарето също. Извадих от чекмеджето тетрадка голям формат, с твърди корици, в която пишех личния си дневник. Бях изписал почти всичките й двеста листа от двете страни с неща, които никой никога не беше чел. Няма и да чете. А днешният ден изобщо няма да бъде записан никъде и никога. Отворих я и започнах да късам от нея кичури от страниците, да ги раздирам на по-малки парченца и да ги пускам в тенджерата. Унизително е някой съвременник или потомък да я чете някой ден и да изпитва към мен презрение или злорадство, или пък състрадание и дори вина! Какво ги интересува как съм живял и какво съм изстрадал? Да вървят на кучката си мачкина. На тези, които биха съжалявали, че не са били в състояние да ми подадат спасителната нишка, аз желая от все сърце да се обесят на нея. Свърших с късането, изнесох тенджерата на балкона, взех шишето със спирт за горене и полях хартийките в тенджерата с него. Драснах клечка кибрит и предадох миналото си с всичките му там любови и оргии на огнено погребение, мислейки си колко патетично заявих днес на Евгени, че не съм убиец. Нима излиза, че който не убива, сам загива? Сетих се за тънкостенното синьо шишенце в кухнята и реших, че всъщност нищо не загива, просто аз заравям изпражненията си, за да не смърдят. Тялото ми (височина сто и осемдесет сантиметра, маса осемдесет килограма, времеви обем двадесет и три наносекунди) оставя след себе си в пространството изпражнения, а във времето - биография, та ако искам да съм образцово коте, трябва да изгоря този дневник.
Изведнъж входната врата изтропа и в стаята с тежки стъпки се намърда самият Евгени, който някак пазеше равновесие. Смърдеше смъртоносно на скоросмъртница и долнокачествена марихуана.
- Силвияаааа! - извика той и размаха някакво ошмулено клонче.
Силвия попита с глас като тънък лед:
- Какво търсиш тук в това състояние?
Но защо тая си мисли, че тази къща е нейна?
- Силвияааааа! Идвам при тебе и си нося и камшика, тъй както ми рече Зъртър-таратустра! Заповядай, вземи го и ме накажи! - Хвърли клончето към нея и падна на колене, подпирайки се с една ръка. - Виновен съм пред теб и грешен съм пред теб, мадам ханъм ефенди! Наруших волята ти и казах на Мартин, но не му казах, че ти си ми забранила да му казвам. Съгреших, но не те пппредадох!
Нещо ми просветна, ах, как ми просветна... Значи при издаването на тайната той изпитваше вина не пред мен, а пред нея, и страх не от мен, а за нея, а може би и от нея... И този човек преглътна безмълвно всичките ми глупави и тежки обвинения, за да не я изложи. А после тя дори почти ми каза, че идеята да се крият от мен е била нейна, но тъпата ми глава предпочете да се занимава със световните съдбини.
- Но тииииии, ти ме измами! - продължи да извива Евгени, олюлявайки се. - Не била могла да понессе той да разберре и шаран трева пассе! "Ах, за мен това е из-не-вяаара!" Накара ме да се крия като престъпник, като дееевет престъпника и половина, а ти си си си си си правела кефа да ме разиграваш!
- И какво, да не ти беше скучно? - попита го Силвия с тънка усмивчица. - На мен пък ми беше интересно с такъв страстен любовник, такъв един благороден престъпник. Страшно си готин, когато те друсат противоречиви чувства... - и тя прокара бавно, но не много грациозно ръка по тялото си.
Евгени задиша тежко, но не успя да се изправи. Размаха юмрук и избухна:
- Напреднала си ти от времето на нахалния негър с бързото празнене!
Силвия се втрещи, после ме изгледа на кръв, а аз се разкикотих истерично от прага на балкона, защото тази остроумна фраза беше зрелият плод на посято от мен зрънце. Евгени се обърна и чак сега ме забеляза:
- Мартин!!! И ти ли се вариш в компота? Тебе с какви пут-пут-правки те подслаждат? Как те шашкат, за да си готин? С кво те друсат?
- Готин е, когато ходи с три-четири кучки наведнъж - изсъска Силвия.
- Че ходи и ти с три-четири кучки, кой те е спрял? - отвърнах през смях.
- Тя ходи само с котки - изтърси Евгени, преди тя да успее да реагира. - Веднъж ме изгони от леглото заради една, ама не знам дали й се отвори парашутът, една такава, хмммм, зеленоока, страхотно парче, мац-пис-пис...
О, веднага схванах за коя котка става дума. Силвия е може би единствената жена на света, чийто вкус спрямо жените напълно съвпада с моя. Без да я поглеждам, го смъмрих:
- Ами ти какво изобщо правиш там? Ти си досаждал, бил си неразкарваем и тя затова ти го е начукала, без да знаеш. Сигурно й се е драйфало от тебе, за да те подслажда.
Евгени въздъхна дълбоко и конвулсивно, седна на пода с наведена глава и заговори тихо и разбираемо, сякаш не беше пил и пушил нищо:
- На мен пък ми се драйфа от всичко, от цялата гадост и простотия. Как може изобщо да има нещо грозно и немито в свят, където съм аз? Това не може да е истина, това е само лош сън, пълен с призраци! Ако видя хубава жена отблизо, тя е снимка, върху която са се трудили професионални разкрасители. Ако видя хубава жена отдалече, между мен и нея застава някоя бабичка или дъртак - сериозно, почти винаги! - а когато никой не застане и тя не е във влака, който пътува в обратна посока, то при по-подробно разглеждане тя излиза посредствена. Обещават ми да получа работа, а тя се оказва запазена за някой друг. Мисля си, че някъде може да се живее, отивам там и установявам, че никъде не може да се живее. Търся да разбера какво става, но винаги се оказва, че съм се лъгал или са ме лъгали. Истината никога не е при мен, и то толкова систематично, че всичко прилича на евтин трилър! Единственото подобие на истина си ти, но не ми вършиш работа, ти май просто за нищо не ставаш, освен да приличаш на човек, който знае, че това е кошмар, но не може и сам себе си да събуди, ти си просто моя проекция в собствения ми кошмар... Какво беше казал твоят луд познат от Враца - всяко събуждане е една малка смърт, а ти си му отвърнал, че смъртта е едно голямо събуждане... Само че смъртта си е смърт, а за събуждането ние с тебе хабер си нямаме...
Ние със Силвия го слушахме мълчаливо, а той се изтегна на пода и запя километричната балада за милата Сузи Клеланд, дето шотландците я изгорили на клада заради любовта й с англичанин. Тя ми напомни как той днес мечтаеше за правна защита от груповия натиск на ближните си и ми се стори, че ние тримата горим на кладата до Сузи, но в този момент Силвия го изрита в крака и той млъкна, едва-що стигнал до средата на шестия куплет. Той се надигна и аз му помогнах да стане, като се стараех да държа носа си настрани от змейския му дъх, а той мърмореше:
- Добре де, като не ме щете, ще си ходя, много важно. Призраци с призраци дрисливи. Майната ви призрашка дрислива. Да вървите по всички дяволи дрисливи. ВАДЕ РЕТРО, САТАНАС!!! - Евгени кресна право в лицето ми, аз се стреснах ("познаха ме!"), а той ме блъсна в гърдите и успя сам да излезе от апартамента.
Заключих вратата, без да вадя ключа, върнах се в хола и казах:
- И какво не хареса Ивета у тебе?
Силвия не отвърна нищо, а по лицето й виждах вълни от гняв и страдание, преплетени с отгласи от безброй събития, случили се някъде далеч от мен, и с хилядотонната тежест на черни и червени чувства, пориви, надежди и безвъзвратности. През погледа й надникваше в мен един от световете на Силвия-без-мен, от който ми се дощя да побягна презглава. Ако сега тя ми кажеше: "Ако ме обичаш, уважавай тайните ми", аз щях да й отвърна: "Ако ме обичаш, не ми ги разкривай." Израсъл съм в къща, където нямаше райбери или ключове на вратата на банята и тоалетната, а настояването на близките ми, че са длъжни да знаят всичко за мен - опасна детинщина, която можеше да ги срине, ако се бях подчинил (ако бе продиктувана от любов, може би нямаше да ги срине) - ме потопи завинаги в моята вътрешна емиграция, но когато дойде време да споделям действително сериозни неща, те благоразумно дезертираха и не успях да си им го върна за накърняването на личното ми пространство. Сега видях, че ако пристъпя дори половин милиметър навътре в пространството, което ме гледаше през очите на Силвия, личността й ще рухне, но още преди това аз ще бъда пометен от взривната вълна. Както любовта на моите близки към мен някога, любовта ми към нея вече бе прекалено немощна, за да издържи на бурята и да върне и двама ни към живот.
И друг път жени са ме гледали с такъв широко отворен поглед, който не гледа мен, а ужаса вътре в тях, и също като сега този поглед траеше само секунди, те се окопитваха и започваха отново да гледат мен - с по-затворен поглед, втренчен или премрежен, сложили филтъра на реагирането спрямо мен. Ето какво реагиране избра Силвия:
- Прав е Евгени, че ти за нищо не ставаш.
Спомних си как със същата тази Силвия гледахме морето от тротоара край ресторанта "Трифон Зарезан" до Златни пясъци. Покрай нас мина някакво момиче с панталон и синьо лятно потниче. Аз го погледнах в гръб и усетих колко много всъщност съм свързан със Силвия. Моята любов, нейната дива ревност спрямо всичко, освен самата нея, моето нежелание да разкъсвам връзката бяха довели дотам, че не си представях живота си без нея - дотам, че това момиче сякаш не бе човек, а някакво животно от друг вид, с което не можех да имам нищо общо. За момент ми се стори, че гледам надолу през клоните и лианите как грациозно се движат плешките на младата газела долу на пътеката. Красивият й гръб разбуди някакво смътно чувство в дивия ми леопардски мозък и в следващия миг видях как двете ми черни лапи - черни, защото бях леопард-меланист, когото наричат черна пантера - предните ми лапи се протегнаха напред и докато осъзная какво става, вече бях скочил върху гърба на газелата. Забих ноктите си в гърчещото се тяло, което се мъчеше да ме хвърли настрани, и разкъсах врата на това животно, което не можеше да ми бъде нищо друго освен плячка - та нали затова са газелите, да бъдат разкъсвани! - и аз я разкъсах за няколко минути под напора на обзелото ме чувство - изразих го, както беше възможно! - и понеже не бях гладен, просто се отдалечих почти гузно, размахвайки опашка. Това видение трая само няколко мига. Силвия се обърна и проследи погледа ми, но аз я погледнах така, че тя нищо не каза.
- Пак четох за дресьор, разкъсан от пантерата си - казах аз. - Колкото и опитомени и домашни да изглеждат животните, те никога не приемат докрай робството си. Пантерата може уж да е укротена и да признава властта на дресьора, но нито той, нито тя знаят кога тя най-после ще се хвърли върху него и ще му прегризе врата.
Тогава Силвия не каза нищо. Сега тя ме гледаше с досада, презрение, насмешка, омраза, отвращение, злорадство и още двадесетина чувства от същия списък. Ето последното й изречение, което си спомням:
- Тапагьоз. Що не вземеш да се гръмнеш.
Спокойни думи, изречени с ясен тон. Какво можех да отговоря? Гледах я и мълчах под напора на лавината от празнота, която се изсипваше между нас. Може би говорех нещо и може би тя ми отговаряше, но вътре в себе си мълчах и гледах навън през мъглата, която поглъщаше звуците. Виждах само адска умора и безсилие. Любовта ми приличаше на човек, който не може да помръдне, макар и да мисли за тръгване нанякъде. Нямах вече сили за приказки, уговаряния, скандали, целувки, страх, обиди и всичко останало - любовта ми лежеше неподвижна като смъртно болен, заразена от рака на постоянната несигурност. Някой тихичко плачеше без глас някъде вътре, като се боеше да не го забележат, уплашен от крясъците, жестовете, ударите и предметите, които хвърчаха, а може би не хвърчаха наоколо, и това, че ги нямаше, беше още по-страшно. Помня как Фреди потъна в гардероба, а Лиза, добрата Лиза се нахвърли върху Силвия - тя разбираше, ако не всичко, то поне най-важното - разбираше кой е мъчителят и кой е жертвата, кой е прав и крив, кой е добър и лош - животинското й мозъче прекрасно се ориентираше в тези тъй сложни за човека проблеми. Накрая Силвия за стотен път си тръгна завинаги, аз хлопнах вратата, без да заключвам, и се затътрих към дивана, мимоходом забелязвайки забравеното от нея връхно палто. Паднах на възглавницата, избродирана с пауни, а Лиза се сгуши в мен, стисна със зъби ухото ми и взе да ближе ръката ми, сякаш ми казваше през мъглата: аз те обичам и съм с теб, знам какво ти е, винаги ще съм с теб и ще те подкрепям, когато ти е тежко, и ще ти давам, доколкото мога, това, от което имаш нужда и което не намираш в твоите добри полупознати. Ти дори не си чувал от тях такива думи. В мен няма злоба и корист. Искам само любов и нищо повече. Срещу нея ще получиш моята любов и нищо повече. Никога няма да те карам да страдаш. Добра съм с теб, защото си добър, и съм чиста в твоя дом и чиста пред теб, защото ти си чист. Твоята храна е израз на приятелство и аз я приемам като дар, но не вземам храна от твойте врагове. Готова съм да бъда с теб завинаги, до края на моя кратък живот, и съжалявам само, че ще ти е мъчно, когато умра. Ще съм щастлива, ако успееш да намериш някой, котка или човек, с който да се чувствуваш като с мен.
- Ако беше възможно, щях да се оженя за теб - промълвих аз.
Наистина ли би го направил?
- Да, бих го направил, ако... Обичам те!
Така ли?
- Да - казах аз за трети път.

БЕЛЕШКА НА ИЗДАТЕЛИТЕ

Тук сфършват записките на роденият през 1974г. Мартин Ш. Очевидно е че те са били писани преди началото на 2015г. когато триунфалните избори за Трижди Великото Народно Събрание избавиха Българинът от неговото не радосно съществуване. Финала ни бе предоставен от близките на автора с предположението че си е написан от самия него. Имайки на предвид неяснотата относно авторството решихме да го побликуваме тук като единствения възможен литературен завършек на всяка подобна съдба подигото на предишните режими. Бог да ни благослови.


Още недоизрекъл, се намерих в богато украсена светла зала със свещи и домашен олтар в единия край. Бях облечен в скъп черен костюм с бяла риза и вратовръзка с огромен брилянт. На главата си имах венчална корона. Държах в ръка светлосиня тънкостенна чаша с вино, завързана със златиста панделка. Усещах в устата си странния вкус на виното, приготвено от някакви непознати плодове. Другият край на панделката бе завързан за друга такава чаша с вино, но светлорозова. Държеше я красива жена в разкошна булчинска рокля и с двурога корона на главата. Това несъмнено беше Лиза. Тя се усмихваше и очите й светеха по-ярко от лампите и свещите. Пред олтара стоеше дебел свещеник, подобен на скопен котарак, който току-що ни беше венчал. Бяхме заобиколени от празнично облечени сватбари - мои роднини, познати и колеги, които стискаха неловко букети с цветя и смутено поглеждаха към роднините на булката, до един издокарани в елегантни костюми със скъпи украшения, с царствена осанка, прям поглед и усмивки, в които блестяха острите им зъби.
Оркестърът свиреше сватбен марш. Лиза и аз хвърлихме двете свързани чаши на пода и те се счупиха с кристален звън, прегърнахме се и се целунахме сред ръкоплясканията на безбройните гости, а двадесетина млади момичета се втурнаха да си вземат парченце от чашите и да напоят кърпичките си в разлятото вино, за да им донесе щастие. Свещеникът взе короните от главите ни и гостите се заредиха да ни поздравят. Един от тях, с прошарена по необичаен начин червена коса, хвана лакътя ми и започна да мърмори в ухото ми. Аз кимах на гостите и слушах това, което ми говореше с пиянски тон и с дъх, носещ аромата на онова екзотично вино:
- Добро момче си ти, Мартине, много се радвам. Аз съм многоуважаемият Джинджър Кет, приятел на Негово високоблагородие Алберт, брата на Лиза. След малко той ще обяви на всички, че ние те приемаме сред нас и че занапред ставаш част от нашия род. Голяма чест ти се пада, момче, и се радвам, че я заслужаваш. Ние сме стара и благородна раса, нашите прадеди са достигнали съвършенството много преди вие да се появите. Вярвай ми, ако не беше ти, а някой друг, едва ли щяхме да те приемем. Но ти си наистина достоен мъж, нищо, че си човек...
Слушах го и се чудех защо многоуважаемият Джинджър Кет толкова ми прилича на някой. Тези маниери, този доверителен полушепот, тази забавна смес от неприкрит расизъм и искрено добро отношение лично към мен ми бяха тъй добре познати, че изпуснах за малко нишката на речта му, за да го наблюдавам и да разпознавам характерните черти в него.
- ... ние почти не боледуваме и запазваме младежкия си облик през целия си живот, вместо да се износваме като вас. Разбира се, лошо е, че няма да имате деца с Лиза, но тръпки ме побиват, като си помисля, че някой от нашите ще трябва да ходи на зъболекар, и то в най-крехка възраст... А ние сме тъй съвършени генетически, че никакво кръвосмешение не може да ни навреди...
Една почти детска ръка в бяла ръкавица плесна Кет през лицето с ветрило, изработено във формата на лозов лист:
- С какво баламосваш нашия приятел, мили Джинджър?
- Фреди, ти ли си това? - възкликнах аз.
- Аз съм, Марти - каза тя. - Многоуважаемият Джинджър трябваше само да те подготви за твоето приемане, но май се е вживял в ролята на пиян. Ние не пием, нали знаеш? - и тя оправи някаква гънка по великолепната си рокля, върху която преливаха цветовете на фино колие със скъпоценни камъни.
- Не, защо, всичко, което ми каза, е истина... - отговорих аз.
- Не ме засрамвай така, Фреди! - каза Кет и я погледна в очите. Тя се засмя, плесна го още веднъж с ветрилото и се скри в навалицата. Той се обърна към мен, абсолютно трезвен:
- Умната, момче! Успех с Лиза! - и хукна след Фреди, чийто смях се носеше из залата.
Лиза приемаше поздравленията на гостите, подобна на принцеса в главозамайващия си тоалет с открити рамене и дълъг воал, в който проблясваха златни нишки и малки диаманти. Стиснах дланта й и тя ми кимна:
- Приготви се, сега брат ми ще говори!
В същия миг всички млъкнаха и се отдръпнаха, давайки път на висок късо подстриган сивокос мъж в сив раиран костюм. На дясната му ръка забелязах голям златен пръстен с йероглиф, напомнящ следа от пет остри нокътя, а в лявата държеше отворена кутийка за бижута, в която се виждаше друг такъв пръстен, очевидно предназначен за мен. Негово високоблагородие застана пред мен и всички погледи се обърнаха към нас. Особено внимателно ни следяха група мъже и жени на най-различна възраст, които до един приличаха на Лиза и Алберт.
- Изпълнихме първо вашия ритуал, сега е ред и на нашия - каза ми той с усмивка и взе ръката ми, за да ми сложи пръстена. Един от младежите, който най-много приличаше на него, пое празната кутийка и се отдалечи на мястото си. Утринното слънце надникна в залата през цветните стъкла на високите прозорци и полилеите взеха да гаснат. Алберт извиси глас:
- Обявявам те за член на нашия род, сега и завинаги! Отсега нататък ти си един от нас. Носи този пръстен с гордост и знай, че нищо не може да застане между нас и теб. Каквото и да се случи, каквото и да направиш, ще се отнасяме към теб така, както и помежду си: нашите принципи са уважение и право на самостоятелност. Бъди щастлив с нашата Лиза и с всяка друга наша сестра, с която непредсказуемата съдба пожелае да те свърже. Да си ни жив и здрав!
Той вдигна пръстена високо, за да го видят всички, и ми го сложи сред радостните възгласи и ръкопляскания на своите роднини. Аз казах развълнуван:
- Нямам думи да изразя щастието си от тази нощ. Никога преди не съм срещал такава жена и такова семейство, което така да се отнася към мен. Съществата от моята собствена раса винаги са ме огорчавали, унижавали и измъчвали, както правят и помежду си, сякаш нямат други врагове освен себе си и сякаш съдбата е решила да ги изтреби чрез родово самоубийство... а аз дори нямах правото на честно отмъщение...
- Разбира се, че не си могъл да вдигнеш ръка срещу твоя род - кимна разбиращо Негово високоблагородие. - Но за нас това не е проблем... - и ръката му мълниеносно се протегна към врата на човека, който стоеше най-близо до него - някакъв мой бивш непосредствен началник. Човекът падна окървавен на излъскания паркет от дъсчици от различни видове дърво, подредени в сложни фигури. Десетки гърла изпълниха залата с древния боен вик и котките се нахвърлиха върху хората, разкъсвайки ги почти мигновено на парчета. Всичко свърши за няколко минути...

Звънецът ме накара да стана с последните си сили от дивана, да се дотътря до входната врата, да я открехна със залитане. Беше Силвия.
- Няма ли да ме пуснеш да вляза? - попита тя с най-ангелския си глас.
Захрачих и плюх покрай лицето й. Храчката се залепи върху стъклото на асансьора. Силвия пребледня. Чак сега видя лицето ми и като че ли щеше да каже нещо. Дръпнах палтото й от закачалката и го хвърлих в коридора, падайки. Вратата изгърмя като изстрел...

Отново стоях в залата с полилеите и статуите. Държах в ръка димящ револвер с дръжка от слонова кост. Пред мен лежеше трупът на Силвия и изтичащата й кръв се отразяваше в брилянта на гърдите ми. Залата вече бе почти празна. Слугите изнасяха последните остатъци от разкъсаните човешки тела и изтриваха кръвта от паркета с големи зелени пачаври.
- Все пак тя бе жената, която те научи да мразиш ревността, колкото и да беше висока цената, която се наложи да платиш - каза Лиза, гледайки как двама слуги с бляскави лампази изнасят трупа на Силвия. Тя ме хвана за ръката и каза:
- Ела.
Излязохме на широката тераса на двореца. Под нас се виждаха зелени хълмове, долини, реки, паркове с алеи и беседки, лозя, гори, градини и безкрайно дълбоко ултрамариново небе, преливащо в розово и златисто от изгряващото слънце.
- Какво е това? Къде сме? - възкликнах, очарован от красотата на гледката.
- Това е нашият свят. Тук ще живееш занапред с мен и моите приятели и роднини. Тук има и голи полета и могили като онези, през които обичаш да се разхождаш в безснежните януарски дни. Има планини и морета, има безкрайни пътища, които те чакат да ги пребродиш. Ще имаш много нови приятели и приятелки, много музика и щастие. Тук има всичко, което си желал, без условия и ограничения. По-добро от това не мога да ти предложа, а и не ти трябва.
- Лиза! Ти... - не можах да довърша. Нещо ме задави, очите ми се насълзиха, а ударите на сърцето ми запулсираха в пламтящите ми бузи. Тя се усмихваше, облечена само с хавайска фуста на цветя. Сватбената рокля сигурно вече бе скътана в някой гардероб от чевръстите й сестрички. Слънцето се смееше иззад нежните й рамене. Тя протегна ръце към мен и каза:
- Добре дошъл у дома.

(1996-1999)


Публикувано от BlackCat на 29.07.2005 @ 13:33:29 



Сродни връзки

» Повече за
   Романи

» Материали от
   TodorPetkov

Рейтинг за текст

Средна оценка: 5
Оценки: 1


Отдели време и гласувай за текста.

Ти си Анонимен.
Регистрирай се
и гласувай.

Р е к л а м а

Дъжд
автор: traveller
603 четения | оценка 5

показвания 24279
от 125000 заявени

[ виж текста ]
"Котки - част 3 (жанр - класика)" | Вход | 1 коментар | Търсене в дискусия
Коментарите са на публикуващия ги. Ние не сме отговорни за тяхното съдържание.

Не са позволени коментари на Анонимни, моля регистрирай се.

Re: Котки - част 3 (жанр - класика)
от dafna на 27.08.2005 @ 22:05:14
(Профил | Изпрати бележка)
Съжалявам, че късно открих този роман /"късно" в смисъл далече след публикуването му, за да може авторът да се порадва, че е четен и оценен по достойнство/!
Удоволствие е да се чете оригинален в идейно отношение и безупречен в стилово и в езиково отношение текст. Признавам, научих доста любопитни подробности за разни уж дребни неща от живота / напр. от обл. на езикознанието/. Благодаря!
Интелектуалното предизвикателство към читателя вдига доста летвата и може би единици ще я прескочат. Но истинското творчество не е за простолюдието.
Поздрави !