автор: dara33

На края на селото ни има стара къща. Много стара. Прозорците и все са затворени, а градината е пуста и пълна с буреняк. Стрехите са почернели от паяжини, а паяци се разхождат, като абсолютни и пълновластни собственици. Въпреки цялата тая мрачна окраска, като минавам покрай нея изпитвам странно привличане. Сякаш това е жена, с която искам да изкарам остатъка от живота си. Странна работа!
Последният собственик умрял преди десетина години. Реших да проуча имота. Подадох молба в общината и зачаках известие. Мина седмица, минаха две- нищо. Ни вопъл, ни стон. Барем да ми бяха пратили една хартийка със становище, че имота не може да се продава. След месец мълчание пусто сърце мое, нали не трае отидох до общината. Там охраната седи в будка вътре в самата сграда. Един наперен, като войник от американската армия, а той човек от наше село. Ама се надул, като папуняк нали служба има. Та пита ме той:
-Къде отивате, господине?
Захилвам се под мустак. Стана ми едно смешно. Викам му:
-Бре Иване, бре душо до кмета искам да се кача.
-Не може. Не му е приемен ден.
После с внимателен жест вади един дебел тефтер, по- дебел от тефтера на бакалино пълен с кредити, и като плюнчи листата ги отмята един по един и ми казва:
-Час може да ви се запише евентуално след двадесети и пети март.
-Как тогава, то много далече? Два месеца има…
-Не зависи от мен. Е, да отмятам ли часа?
Поклащам си главата в знак на съгласие и не мога да спра да цъкам с език.
-Брей, брей, брей то при кмето да влезеш станало, като при личнио доктор. Ззаписвания, чаканица, а после може и да не те приеме поради друга заетост. Егати държавата, егати чудото.
Охраната ми мълчи. Върти си очите в знак на съгласие с мене, но не смее и глас да каже. Все пак службица пази.
Всеки ден минавам покрай двора. Гледам къщата и вече си представям как ще пооправя течащия покрив, как ще стегна дувара и как градинката ще съживя. Стаите ще ремонтирам и ще стане къща за чудо и приказ. Паяците ще разбишкам. После аз ще бъда пълноправен собственик на тази къща, а не те.
Наближаваше двадесет и пети март. Постегнах костюма си. Дори си купих нова шапка. Пари за имот имам, защото некогаж от баба и дедо ми останаха в наследство. Точно колкото да си взема една къща и да помисля да се задомя. Времето си тече, не прощава…В деня за посещение при кмета се стегнах, като за сватба. Дори папионката си сложих. Село, село, ама ей на, като малък град със всичките му претенций към обикновените хорица. Пристъпих прага на кметството с вълнение. Сега щеше да се реши съдбата ми. Когато изкачих двата етажа на полусрутената сграда със заплашително ронещи се стени, секретарката ме покани в прилично подредена стая.
-Господин Кмете, тук съм по въпрос за един имот. Искам да купя една пустееща се къща на края на селото. Няма собственик, от което следва, че е собственост на държавата. Във ваше лице, като представител на изпълнителната власт искам позволение да закупя къщето.
Кмета мълчеше, а от потното му мазно лице ме гледаха изпитателно две очички присвити, като на хищен звяр.
-Да, разбирам…случея ще бъде проверен, а вие ще бъдете информиран. Следващия- каза той и ми посочи вратата.
Идваше ми да го фрасна по самодоволната муцуна. Егати кмета, егати чудото. И пак зачаках. Точно след тридесет дни на старата къща, която някога бяха градили баба и дедо се потропа. Беше пощальона.
-Поща!
После извади един плик и ми го подаде, като ме накара да се подпиша в знак, че съм уведомен. Писмото беше от кметството. Развълнуван отворих плика. На един бял лист се мъдреше следното:

Господин Терликов,
Уведомяваме Ви, че имота не е за продан.
Поради факта, че няма живи роднини на последния собственик, този имот е собственост на ръководената от мен община. Понастоящем изземам имота за ползвуване от страна на мен.
Благодаря, че ни уведомихте за настоящия и безстопанствен имот.
Кмет…

Следваха подписа и печата на кметството. Повърнах върху старата черга тъкана някога от баба ми. После се хванах да пера. Пооправих къщичката, па макар и стара стана за чудо и приказ. Онази, за която си мечтаех си остана само мечта. Сега е клуб на некаква партия. Брей, егати кмета, егати държавата! Всичко туй ви го разказах далеч от идеята да породя у вас отегчение, а да си извадите поука. Не вервай на кметове, не вервай на таквиз от горе. Не им отворяй очите за нещо, което можеш сам да си вземеш, за да ти го вземат те. Все си мисля, че ако се бех самонастанил, както правят братята от махалата от другия край на селото, нямаше да смеят да ме закачат. Ама то и мойто възпитание едно таквоз- изкривено. Честен бъди, добър бъди…Е, да ама като си честен те лъжат, а като си добър те унижават. После защо хората се променяли…Ей, на защо? дадох ви добро обяснение. Сега отивам до Галево. Там имало бая моми, барем си харесам някоя пък дом да завъртя. Мъжът прави къщата, а жената дава душа на къщата. Време е да вдъхна животец на мойта къщица дето е от баба и дядо, пък некой ден може и с нова да се сдобия. Има време…
Един живот е преде мене, ако е рекъл господ.
Па все тоя кмет ще го сменат, нема да е вечен я и тогаз може да дойде некой разбарн, който официално да ми разреши да купя- тоз имот, който не е за продан.
Дай Боже, дойде на власт човек, а не обирджия.
Дай Боже!