автор: mastilo

просто,
нямам доверие на хора с блуждаещи погледи,
защото се носят като медузи в морето и парят,
а ето, че бродя по пусти пътища, рядко населени с кактуси
и имам едничка амбиция, да си спомня -
ти пиеше ли текила?
.
напълно неспособна съм да се разплача като гледам
онзи сополанко с червените очи, седнал на пътя
и се плаша от себе си, защото се питам
дали достатъчно съм обичала? че не мога,
защото всяко обяснение се превръща в извинение,
а ако някой на тази земя заслужава сълзите ми,
това си ти, човекът който ме вбесява на щрак!,
по-бързо, отколкото мога да си завържа обувките,
но въпреки това е обожание, боготворя те!
и само мисълта, че е възможно да страдаш
или да имаш неприятности, ме съсипва
.
любовта ни е като тик - не помниш как се придобива,
мъчителен и упорит, труден за преодоляване,
защото честността ни е толкова, колкото кората
и онзи избухлив нрав в семките на нара
и красивите ни цветове, които не всеки мирише,
излитат понякога и се случваме на различни планети,
където атмосферата е толкова тежка и плътна,
че непосилни са полет и песен за птиците
.
ще се завърна и знаеш духът ми как се отпуска
в тебе потънала, като в шезлонг край морето -
и ще ти разкажа, природно бедствие мое,
как разбрах, че кактусите не ги бие градушка