автор: kosata

Чичопей Чичопеев крачеше умислен по тротоара. "Будала излезе Чичопеев, будала голям, ей!" - клатеше глава, сигурен че е извършил най-голямата глупост в живота си. Все още не можеше да я забрави, просто не излизаш от ума му; сякаш някой нарочно я беше изпречил на пътя му,за да не може да мисли повече за нищо друго.
"Празна е била, бе Чичопеев, празна е била бе!"-продължаваше да се ядосва, никога преди не беше изпитвал подобно разочарование. И без да знае защо беше сигурен, че греши, по-скоро че вече е сгрешил , защото връщане назад уви нямаше. "Да я беше сритал поне бе,говедо такова, да я беше стъпкал, като не щеш да я зимаш ,бе...ама...идиот...идиотизлезе Чичопеев, идиот излезе...". Колкото и да се опитваше така и не успя да помисли поне секунда трезво за какво точно се ядосваше в момента. Дали заради чантата в тревата, която видя само миг преди една жигула да паркира върху нея? Дали заради проклетото си вродено любопитство, което не му позволяваше да забрави лесно нещо, което веднъж е предизвикало интереса му? Или може би, което впрочем беше най-вероятно, заради дръзката мосъл, че чантата изобщо не била празна... И в трите случая Чичопеев се чувстваше гадно. Но последното подозрение го караше да мисли, че е изпуснал шанса на живота си."Птичето веднъж каца , бе Чичопеев, веднъж каца, бе глупако..."
Всъщност Чичопеев беше един от онези стопроцентови скъперници, които носеха със себе си по двеста лева, а бяха в състояние да се пазарят половин час и за двайсет стотинки. Та сега му беше трудно да приеме, че от чиста глупост е пропуснал да сграбчи безплатния късмет на живота си.Това че упорито отказваше да играе тото не му пречеше денонощно да се надява късметът да го цапардоса по главата.Беше някак си противоестествено
според него да се хвърлят пари на вятъра, когато "истинското щастие идва от само себе си". Разбира се Чичопеев правеше нечовешки усилия да употребява по предназначение всяка стотинка и това му се отдаваше великолепно.
На ръба на нервната криза, сега се опитваше да се успокои . Имаше един единствен начин да забрави за чантата-трябваше да я отвори. На всяка цена. Още сега.Нямаше значение дали ще закъснее за работа, нито дали ще се наложи да дава обяснение какво е правил целия предиобед.Чичопеев се беше побъркал, просто не беше на себе си от страх, че някой може да я намери преди него, че някой можеше да отмъкне късмета му, неговия късмет. Без да е ясно каво се надяваше да открие в една чанта под една жигула, Чичопеев запрепуска обратно. Сам не знаеше защо се разколеба първия път. Да я беше грабнал тогава, сега щеше да бъде спокоен, сигурен...Тогава имаше много хора. Всички заобикалят боклука само той го грабва и бяга, грабва съкровището си...Щеше да излезе смешно. Голям човек пък..."Цяла тълпа да ме наобиколи. сички колеги да ми са смеят, целият свят да се изсипе на главата ми, пак ще я отворя рая чанта..."Чичопеев наистина не издържаше повече. Той не можеше просто да забрави, не можеше даже да приеме, че си е въобразил, макар че всъщност въображението му беше виновно за всичко.проклетото му въображение.Неговото болно въображение, което беше в състояние да го измъчва седмици наред всяка нощ, ако един път завинаги не разбереше какво има вътре.
Когато най-сетне пристигна, усети облекчение-чантата беше там. Жигулата я нямаше. И отново всички я заобикаляха- все пак беше десет сутринта, пиков час. "И к'во пък"-окуражи се Чичопеев и скочи към чантата сякаш най-сетне бе открил своята изгубена от седници чанта.Никой не му обърна внимание.Пръстите му задърпаха един по един циповете...погледът му светна...беше празна.
Никога преди Чичопеев не се бе чувствал толкова щастлив. Сякаш току що бе открил един милион накуп, но всъщност нямаше никакъв милион. Иначе усещането беше абсолютно същото. Идеше му да вие от щастие. После го хвана яд че си е провалил деня заради гадното си любопитство, но му мина бързо, защото знаеше, че ако не се бе върнал или ако чантата случайно беше изчезнала никога нямаше да си прости.
Тъпата усмивка на пълна удовлетвореност от живота пак се върна на лицето му и Чичопеев закрачи щастлив .Толкова му беше леко на сърцето, че даже прежали половин лев, хвърляйки го на някакъв циганин. Циганинът поклати глава несъгласен с нещо и върна парите. "Днес не!Днес не работи!"-отвърна любезно на доволния господин отсреща-"Може дойде пак утре.Аз тук всеки ден". Чичопеев го изгледа слисан, прибра монетите-какво друго можеше да направи Чичопеев-и изпсува на воля нещо за довиждане.Но вече никой не беше в състояние да помрачи настроението му...
Половин час по-късно циганинът пресечи улицата и закрачи към магазина на ъгъла-беше ожаднял.
- Една мастичка, ако може-помоли,облизвайки устни.
Отсреща го изгледаха недоверчиво сякаш питайки "ми пари отде", но все пак му подадоха бутилка топла мастика. А циганинът обърна лявата си обувка и подаде измачкана банкнота. После излезе и засмука шишето. Банкнотата беше сто доларова...