Взрив.
След него - малка тъмна яма.
Около нея - парченца обгоряла любов.
Всяка бомба хвърляме от обич.
А всяка обич се връща.
После...запълваме ямите с обозримата
част от любовта си.
Необозримата е повече,
но ние не знаем за нея.
Знаещите приживе наричаме Богове.
Единствен Той е знаел приживе
защо ще умре.
Единствен Той се е спасил от ямата й.
Единствен Той
не е хвърлил бомбата.
Защо научаваме всичко
чак след смъртта си?
Любовта е и раната, и цярът й.
Отваряме рани, за да ги церим със себе си.
Така се чувстваме значими.
Само тези природни закони познаваме.
Взривяваме.
После запълваме ямите със себе си
и наричаме това любов.
Ще научим ли поне след смъртта си
какво е любов?