автор: nikoi

Оловен дъжд.И каменни мелодии.
Стоманено-бетонна пустота.
И някой все след стъпките ми ходи
във този град-триумф на лудостта.
Крещящи сенки.В челюстта на здрача
съм само залък лепнещо безсилие.
Не мога и не искам да заплача-
в такива дни сълзите ми убиват.
Не се страхувам вече!Самотата
заплетена в косите ми,не пречи.
Изкуствена и мътна светлината е.
Небето ми-пародия на вечност.
Не мога да спася света,но мисля,
че себе си от него да избавя
във този черен миг най-много искам.
Заспя ли,може би ще го направя.