автор: entusiast

разказ със снимка

Дупка до дупка до дупка и между дупките пак дупки. Все пак между всички тези дупки съществува някаква относително водоравна плоскост, която трябва да бьде наречена път. Иначе огромният мерцедес който ме вози да се е запилял отдавна в адските дебри. Слънцето пече, ама яко.
Както го може само слънцето в Тракийската низина. К'во като сребристия мерцедес е толкова голям и има климатик и уредба с колони зад задната седалка, които успешно могат да бъдат използвани за разбиване на бъбреци. Климатикът не работи, щото не можели в пловдивските сервизи да го заредят с фреон ли, незнам си кво ли, както обясни онзи с подкастрената клиновидно брадичка дето си е негов тоя голям сребрист мерцедес и не дава на друг да го кара.

Черната кожена тапицерия е толкова напечена от слънцето, че се замислям дали да не си изпьржа някое яйце, на нея. Сещам се, че ако не друго то собствените ми яйца вървят към изпичане или по-скоро задушаване в собствен сос и се захилвам. Явно е било на глас, щото оня дето е си негов мерцедеса и кара се обръща назад и вика: А? Ама го казва някак си интелегентно на Вие, убеден съм в това, дори да не го чувам. Викам му: Май сме в ада, к'во ша ка'иш? А? Чувам го пак, почти телепатично. Намаля малко чалгата и се обръща заедно с русата пача до него дето и е космат корема. Стихнахме ли ада вече, питам го. Много друса нали, съгласява се подкастрената брадичка. Много бавно караме заради дупките и не може да влезе вятьр през свалените прозорци, обяснява ми ония с брадичката все едно съм малоумен. После си намества очилата тип Кобра и пак се заприказва с косматия корем. Докато певицата от радиото реве нещо от типа, че и се пиело в квартална кръчма аз продължвам да параноясвам. Наоколо няма жив човек и си мисля, че ако в ада има път, то ще нещо като този. Виждам 2-3 малки камиончета до една фабрика в средата на нищото, на която пише -Маслобойна. Камиончетата са с английска регистрация и до тях някакви, предполагам, английски човечета гледат преминаващия адски голям сребрист мерцедес и се дивят на английски. Аз им махам малоумно, те ми отвръщат с още по-малоумни усмивки.

Сребристия мерцедес влиза в едно призрачно село и стига до една призрачна двуетажна сграда. Първият и етаж е разделен на три абсолютно еднакви магазина-кръчми с еднакво празни рафтове. Слизам на сянка облегчено. Трима черни субекта пият бира. Това, че са черни не ме успокоява, но това че пият бира -да. В ада ако имаше бира щеще да е рай. Малко по нанатък виждам пазвантите на Доктора.

Как сте, питам дружелюбно черните субекти.

Зле сме, отговарят ми субектите.

Добре сте, щом пиете бира на сянка в единайсе и половина в работне ден, казвам им аз и съм напълно убеден в думите си.

Абе, кво ни е добрето, не видяхте ли пътя на какво прилича. Докато дойде до тука бирата и се разгазира, настояват субектите.

Мислено се съгласявам с тях и бързам да снимам Доктора, който предизборно преглежда баби, цигани и малки ромчета. Влизаме с Косматия корем при Доктора. Той се опитва да разбере името и възрастта на едно мангалче с боси крака. Бабата и баща му адски се затрудняват с въпроса на Доктора. Давам едно дъвка на ромчето, та да проличи в очите му любовта към партията уреждаща въпросните прегледи. То казва: Лути. После изплюва дъвката, изплезва се и започва да диша тежко. Отказвам се от бъдещи благотворителни актове, снимам босите му пети и Доктора. После с русата колежка се изпикаваме и пак в мерцедеса. Подкастрената брадичка обсъжда по единия си телефон строежа на някакви 200 туристически къщички сьс съответната инфраструктура. После вдига другия телефон, пътьом се опитва да премаже с мерцедеса една пресичаща пътя змия, и докладва за къщичките на висшестоящия си шеф. Чувам познато име на действащ и бъдещ депутат. Друг път бих си дал единия ташак за да разнищя тази история, но сега искам само да се измъкна от адската местност, колкото се може по-бързо. Да знаеш в Ангола какви големи змии съм газил с джипа. Черни Мамби. По метър и половина. Стоят си в средата на шосето, ей така прави, информира ме собственика на сребристото возило. Пачата го гледа с едни ей такива очи и си мечтае да го върже за спонсор с консумация.

Стигаме до кръстовище. На него има две някога сини пътни табели. Едната сочи на ляво, другата на дясно. И върху двете няма нито една буква. Слизам да ги снимам, докато собственика на сребристия мерцедес пита по третия си телефон накъде е пътя към града. После заспивам в колата, докато си мисля каква хубава снимка направих.

Снимката