автор: redrose

На Силвия

Огледа разпилените документи по бюрото си, а после с въздишка се зае да ги разпределя в различните по цвят папки. В залата беше задушно и погледът й пробягна по десетките банкови служители, които съсредоточено гледаха в мониторите на компютрите си и с точно премерени движения щракаха по клавиатурите.
- Лидия, ще ми помогнеш ли с парагоните? - попита я с обичайните, леко назидателни нотки и тя почувства как я обхваща досада.
- За днес приключих с работата - каза решително и остана доволна от начина, по който й отказа.
- Има още два часа до края на работния ден! - Ванеса възмутено отметна гарваново черната си коса и се втренчи в Лидия.
- Не ме интересува! - учуди се на дързостта си, нямаше спомен досега да е отговаряла така на колежка.
- Ами щом така смяташ...- Ванеса не знаеше какво да каже, затова намести внимателно очилата си и нервно затрака по клавиатурата.
"Така ти се пада - помисли си злорадо Лидия - по цял ден си играеш на компютъра, а аз ти върша работата. Не си познала..."
Извади от чантата си малко огледало и внимателно нанесе светлокафяво червило на устните си, а после извади от портмонето си няколко монети:
- Отивам до кафе автомата - обърна се към Ванеса- искаш ли да ти взема нещо?
- Не, Лидия, нищо не искам! - ядно й отговори тя, без да я погледне.
Мина по дългата пътека, като от време на време се усмихваше на някоя от колежките си и излезе от залата. Два от прозорците в коридора бяха отворени и течението й подейства освежаващо. Погледна навън и пред очите й се разкри великолепието на София - напечените от слънцето кубета на църквата "Света Неделя", лъскавите витрини на Цум, леко затъмнените стъкла на "Шератон".
"Дали някога ще имам време да се разходя спокойно из центъра"- помисли със съжаление и бавно се дръпна от прозореца.
Пред автомата за кафе имаше няколко човека и Лидия търпеливо зачака реда си.
- Довечера пак ще се оплакваш, че много си работила! - заядливият тон на съпруга й я сепна и тя изпусна монетите на земята.
- Искаш ли кафе, Миро? - направи опит да бъде дружелюбна, докато се навеждаше да вдигне стотинките.
- Когато искам нещо, Лидия - наблегна на името й той - си го купувам сам.
Бяха останали само двамата пред автомата и съпругът й не пропусна да додаде:
- Добре е и ти да правиш така...
Тя с мъка подтисна желанието си да излее горещото кафе върху главата му. Леко стисна с изпотените си длани малката пластмасова чашка и бързо се отдалечи.
- И да прибереш децата си от детската градина, Лидия,- застигна я гласът му - тази вечер ще закъснея.
- Те не са само мои деца, Миро - отвърна му през рамо и влезе в залата.
С треперещи ръце остави кафето на бюрото си, а после по навик размърда мишката на компютъра. Угасналият екран на монитора светна и в този момент й хрумна нещо...
- Ало, Рени, можеш ли сега да ми обясниш как да си инсталирам ICQ? Нищо не пречи по телефона, ще правя каквото ми казваш - нали и ти си пред компютъра в момента?
Търпеливо изслуша дългите наставления на приятелката си и накрая категорично заключи:
- Да внимавам с ICQ-то ли - че какво толкова може да ми се случи?! Не ставай смешна - да не съм на петнадесет години!


Три месеца по-късно

- Лидия, нямам време да те чакам! - Миро бавно загаси цигарата и впи тъмните си очи в нея.
- Изчакай още две минутки, децата вече са готови - пътьом отпи от изстиналото кафе тя - остава само да се среша.
- Сресвай се колкото искаш, Лидия, ние тръгваме - нервно побутна той децата към вратата - щом се мотаеш толкова, ще ходиш на работа с градския транспорт.
- Защо винаги трябва да викаш, Миро? - усети, че очите й бавно се пълнят със сълзи.
- Ами дразниш ме, затова...- той вече беше на прага - а и трябва да свикваш, защото ще се оправяш сама, когато се разведем.
Входната врата силно хлопна и в апартамента се възцари тишина. Излезе на балкона и видя как Мирослав почти влачи дъщеря им към колата:
- Искам мама - искам мама! - плачеше малката и правеше опит да се отскубне от него.
- Тръгвай, Натали - не ме карай да те пердаша! Няма да те глезя като майка ти! - хвърли яден поглед към балкона той.
Лидия се хвърли на леглото и избухна в плач. От край време бракът им не вървеше, но вече страдаха и децата. При поредния скандал предишната вечер шестгодишният им син изпадна в нервна криза и тя не можа да го успокои часове наред.
- Скапан вампир - крещеше Мирослав срещу нея - ще те принудя да се разведеш! Ще направя живота ти ад! Ако трябва, пари на заем ще вземеш...
- Тати, моля те - с насълзени очички го дръпна за тениската Иван - не се карайте.
- В Лос Анжелис, деца - Миро с отривист жест отвори поредната бира - ви чака втората ви майка. Тя е млада, хубава и има много парички. А тази грозна майка - ... - той погледна презрително Лидия - ще я оставим да си живее тука сама.
- Мама е хубава! - четиригодишната Натали хвърли предизвикателен поглед към баща си.
- Иначе - отпи от бирата Мирослав, без да обръща внимание на думите на дъщеря си - ще станете и вие боклуци като нея!
Иван затръшна вратата на хола и хукна към банята, като заключи след себе си. Лидия уплашено го последва:
- Ваньо, отвори на мама...- сърцето й се свиваше от силните хлипове на детето.
- Няма-а-а-а!
- Трябва да ти кажа нещо...
- Не искам друга майка - Иван кашляше и се давеше в сълзите си - не искам!
- Никога няма да ви оставя - и теб, и сестра ти!
- Обещаваш ли? - ключът щракна и Иван надникна навън.
- Обещавам - тя взе слабичкото му телце в прегръдките си и го понесе към детската стая - толкова много ви обичам!
Съжителството им беше невъзможно, въпреки многобройните компромиси, които ежедневно се налагаше да прави. Бореше се със себе си, преглъщаше обидите и жлъчните забележки, а животът сякаш минаваше покрай нея.
- Самочувствието ми на жена е напълно смазано, Рени - казваше тя на приятелката си по време на дългите телефонни разговори, които провеждаха - чувствам се грозна и непривлекателна. А може би Миро е прав - сигурно вече съм си изпяла песента.
- Животът не свършва на тридесет и четири години, Лиде...
Стана от леглото, изключи мобилния си телефон, а после отиде в банята и пусна душа.
Закъсня за работа почти с два часа. Ванеса я погледна сърдито и не отговори на поздрава й, а десет минути по-късно шефката й махна да отиде при нея. Влезе в офиса, седна на посоченият й стол и предизвикателно вдигна глава.
- Защо закъсня толкова, Лидия? - Вакилска подписа някакъв документ и свали очилата си.
- Така ми се наложи, госпожо Вакилска! - досега не беше се случвало да я мъмрят за закъснение.
- Обадих се на Мирослав и той ми каза, че е трябвало още преди час и половина да си тук.
- Ами... съжалявам - Лидия съсредоточено разглеждаше поожуления си маникюр.
- Тази сутрин дойдоха от "Вътрешен контрол" и трябваше ти да ги поемеш! - Вакилска нервно запали цигара, дръпна няколко пъти и я загаси в стъкления пепелник пред себе си:
- И защо си изключила мобилния си телефон?
- Сигурно му е паднала батерията - излъга Лидия и усети, че започва да се изчервява.
- Прехвърлих "Вътрешен контрол" на Ванеса и поради тази причина, колкото и да не ми се иска, ще се наложи да те лиша от премии! - Вакилска стана от стола си и това означаваше, че разговорът е приключен.
- Нека да ви обясня... - направи опит да се защити тя.
- Остави, Лидия... - махна с ръка Вакилска и излезе от стаята.
Върна се в залата и съкрушена седна пред бюрото си - почувства как отново очите й се наливат със сълзи. Така се надяваше на тези премии, дори мислено вече беше разпределила парите - щеше да погаси малка част от жилищния кредит, който бяха изтеглили с Миро, а с остатъка смяташе да купи панталонче за Натали и маратонки на Иван. Огледа обувките на краката си и сви устни - при първите есенни дъждове оставаше боса.
Малкото прозорче на ICQ-то замига и тя машинално щракна с мишката върху него.
- Здравей... - усмихваше й се човекът отсреща. Не беше от нейните познати и това я заинтригува:
- Здравей - бързо погледна информацията за него и добави - ... Калоян!
- Предпочитам да ме наричаш Коко - каза той и отново се усмихна.
- Как ме намери, Коко? - усети как настроението й се повишава.
- Случайно те намерих, Лидия...
- Случайно?
- Да, харесва ми името ти - отговори й той и делово допълни - и искам да те помоля, ако е възможно, да пишеш на латиница.
Вдигна поглед от монитора и забеляза, че е останала почти сама в цялата зала. Погледна часовника на компютъра - наближаваше 18 часа. Работния ден отдавна беше приключил и тя стреснато набра вътрешния номер на Мирослав.
- Кога ще си тръгваме, Миро?
- След половин час - вяло й отговори той, явно изчисляваше нещо в момента.
- Ще закъснеем за децата! - разтревожи се Лидия.
- Обадих се на баща ми да ги прибере - каза Мирослав и затвори телефона.
Прозорчето на Коко мигаше и тя нетърпеливо го отвори.
- Изпратил съм ти нещо на емейла, Лидия... - пишеше й той - погледни го, когато можеш.
Отвори служебната си поща и видя вътре две писма. В първото имаше една песен на Боб Дилън, беше "mp3-ка" и тя мислено си отбеляза, че трябва да потърси слушалки, защото нямаше колонки на компютъра. Във второто писмо откри съвсем кратко послание - "Изпращам ти я, за да знаеш с кого си пишеш". Отвори файла и съсредоточено заразглежда черно-бялата снимка...
През следващите няколко дена разговаряха почти постоянно. Калоян й разказваше за себе си и тя с учудване установи, че ледената завеса, зад която се беше крила години наред, започва бавно да се топи:
- Не искам да те натоварвам с моите проблеми, Коко - пишеше тя, раздвоила вниманието си между цифрите и мигащото синьо прозорче.
- Искам да знам всичко за теб, Лидия...
Неусетно започна да му разказва за проблемите си с Миро - в началото се срамуваше, но с времето разбра, че след всеки разговор я обземаше невероятна лекота и безгрижие. Даде си сметка, че животът й придобива положителна насока :
- Вече с нетърпение очаквам началото на всеки един работен ден - с удоволствие влизам в банката и мисълта ми е насочена единствено към това как по-бързо да включа компютъра - каза една вечер тя на Рени, а след кратък размисъл добави:
- Всъщност - с нетърпение очаквам всеки нов ден от живота си... Това е едно много особено чувство, не знам дали можеш да ме разбереш. Имам усещането, че летя, а всички проблеми около мен сякаш губят смисъл. Дори спрях да обръщам внимание на обидите, с които ме обсипва Мирослав.
- Мисля, че се влюбваш, Лиде - въздъхна Рени и с леко виновен глас допълни:
- Предупредих те...
- Това е най-хубавото нещо, което ми се случва от години! Щастлива съм! Той ме кара да се чувствам желана и значима, а бях забравила какво е да бъдеш жена.
- Трудно излиза нещо от такава връзка - Рени както винаги беше отчайващо разумна - спри, докато е време!
- Късно е вече...
Започна да изпитва желание да се срещне с него. Често отваряше файла със снимката му и я съзерцаваше с часове. Вече беше запомнила всеки детайл от лицето му - очите, леката усмивка, чупливата тъмна коса. Вечер лягаше в леглото, обръщаше гръб на вечно хъркащият Мирослав и потъваше в мечти. А Калоян сякаш беше до нея....
- Кога ще се видим, Коко? - осмели се да попита тя два месеца по-късно.
Наближаваше Коледа и навсякъде кипеше предпразнична треска. За миг Лидия си представи как се разхожда с Калоян по покритите с пухкав сняг софийски улици.
- "Мъдрите мъже казват, че само глупаците бързат", Хъни... - написа й Коко, а когато тя забави отговора си малко повече от необходимото, защото не знаеше как да реагира, той побърза да уточни:
- Така пее Боб Дилън в една песен, мила... Това е моят коледен подарък за теб.
- А хубава ли е тази песен, Калоян? - отново беше попаднала в плен на думите му.
- Можеш и сама да определиш, Лидия - просто отвори служебната си поща. И още нещо искам да ти кажа...
- Да?
- Никой друг, освен теб, не заслужава тази песен...
Не усети кога отминаха коледните празници, въпреки обичайната тягостна обстановка в къщи.
Децата, възбудени от емоциите покрай безбройните подаръци, които получиха, вдигаха повече шум от обикновено, а Мирослав не пропускаше възможност да вика по тях. Лидия приготвяше коледната вечеря, а вниманието й изцяло беше насочено към силния снеговалеж, който не спираше вече трето денонощие. Знаеше, че късно следобед Коко е заминал за провинцията и тревожните мисли постепенно я обсебиха. По новините непрекъснато говореха за бедственото положение в Северна България и тя вече си го представяше, посинял от студ, закъсал с колата в огромна снежна пряспа. Накрая не издържа, взе мобилния си телефон и се заключи в банята. Изпрати му няколко смс- а, като внимателно подбираше думите, а после с нетърпение зачака отговор.
Няколко часа по-късно получи съобщение: "Всичко е наред - пишеше Калоян - пристигнах благополучно. Весела Коледа, Лидия!".
Сви се в единия ъгъл на леглото, стиснала телефона си в ръка и неусетно заспа.
Тридесет и първи декември за нея беше обикновен работен ден. Седеше без никакво настроение пред компютъра и машинално равняваше последните годишни сметки. Беше включила ICQ-то си, макар и да не очакваше включване - Калоян си беше взел няколко дена отпуск между празниците и тя предполагаше, че е все още в провинцията. Наближаваше четиринадесет часа и Лидия бързаше да приключи с работата, за да може да се прибере по-рано в къщи.
- Както е тръгнало - измърмори недоволно Ванеса, докато пъхаше няколко фъстъка в устата си - май тук ще посрещнем Новата година. Поне да си бяхме взели бутилка с шампанско!
Не успя да отговори, защото служебния телефон пронизително извъня и я стресна.
- Още ли си там, ма? - крещеше Мирослав в слушалката и тя си представи как от очите му хвърчат гневни искри.
- Имам малко работа за довършване - опита се да запази самообладание тя.
- Тръгвай си веднага - ти семейство нямаш ли?
Крясъците бяха толкова силни, че почувства болка в ухото и инстинктивно отдалечи слушалката - неприятния глас на Мирослав достигна до Ванеса, която учудено я погледна, а после решително й направи знак, че иска да говори с него. Лидия побутна телефона, Ванеса леко се прокашля и зае нападателна позиция:
- Мирославе - Ванеса е! Мога ли да те попитам нещо? Чакай малко, спри за момент да викаш...
Погледна към монитора и сърцето й почти спря - синьото прозорче на Коко светеше. Пое си дълбоко въздух, като мислено благодари на бога и щракна с мишката върху мигащото правоъгълниче.
- Здравей, Хъни - пишеше той.
- Много се радвам да те видя, Коко! - усети, че очите й се насълзяват от радост.
- Как си?
- Честно казано, и аз не знам как съм... - каза Лидия и се заслуша в разговора, който водеше Ванеса.
- Миро, ти от колко години си банков служител? - попита колежката й с назидателен глас. Той й отговори нещо и тя иронично продължи:
- Доколкото си спомням, работим в една и съща банка, нали? - Ванеса погледна Лидия и й намигна.
Прозорчето на Коко отново мигаше и тя го отвори:
- Проблеми ли имаш, Хъни? - почувства загрижеността му и в този момент беше готова на всичко:
- Калоян, обичам те! - написа спонтанно, а после бързо, за да няма време да се разколебае, натисна бутона за изпращане на съобщението.
- Трябва да излизам вече - неочаквано студено прозвуча той - обещах на майка ми да отида до магазина. Пожелавам ти весело посрещане на Новата година!
- Весело прекарване и на теб, Коко! - отговори Лидия, но той вече беше излязъл.
Остана за миг неподвижна, а после бавно прокара ръка по косата си. "Дали не го уплаших с това признание?" - помисли си стреснато, а после отново се заслуша в разговора на Ванеса:
- Мирославе, ти много добре познаваш Вакилска! Знаеш, че не можем да си тръгнем, без да сме приключили с отчетите! Защо тормозиш постоянно Лидия ? Нищо няма да ти стане, ако се погрижиш малко за децата си... - Ванеса с трясък затвори телефона и възмутено добави:
- Идиот такъв!
Половин час след това Вакилска ги освободи. За да се успокои, Лидия безцелно поскита по празнично украсените улици, а после се прибра в къщи и със свито от болка сърце, в компанията на вечно намръщения Мирослав, посрещна Новата 2004 година.
В началото на февруари, в навечерието на тридесетия рожден ден на Калоян, най-после успя да го уговори да се срещнат. В компанията на Рени, разбира се. Явно и двете страни смятаха, че в присъствието на трети човек срещата ще протече много по-естествено и спокойно.
Седмица преди това Лидия прекара в трескаво суетене какъв подарък да избере - все й се струваше, че каквото и да вземе, няма да е достатъчно добро за него. Накрая откри това, което търсеше, а после упорито започна да уговаря Рени да влезе в ролята на куриер и да занесе подаръка в офиса на софтуерната фирма, в която работеше Калоян. Рени категорично отказа.
Вечерта преди срещата дилемата с какво да бъде облечена, почти я хвърли в паника. Измъкна от гардероба всички дрехи, които имаше и ги нахвърля по леглото, а после трескаво започна да ги пробва, като старателно се оглеждаше в огледалото. Спря се на един тъмно зелен панталон и резедава сатенена блуза. Зачервена и леко задъхана, тя прокара длани по чупливата си тъмно червена коса, чиито краища непослушно стърчаха, а после влезе в банята и обилно я намаза с гел. Косата безформено провисна и Лидия с въздишка се вмъкна под душа, с твърдото решение на другия ден в обедната почивка да отиде на фризьор. Накрая, изтощена от мисли по предстоящото събитие, тя се вмъкна между студените завивки и потъна в неспокойни сънища.
Още от сутринта всичко тръгна наопаки - успаха се и заведоха децата последни в детската градина, а с Миро закъсняха почти два часа за работа. На бюрото я очакваше огромен куп с документи, които трябваше да обработи до ранния следобед и не успя да използва обедната почивка.
Веднага след края на работния ден започна да звъни на Рени, но тя беше изключила мобилния си телефон.
В 18,30 часа Лидия вече беше на ръба на нервна криза, защото Рени все още не отговаряше, а след половин час Калоян щеше да ги чака пред една пицария близо до офиса му. Самата мисъл да отиде сама на срещата я подлудяваше - чувстваше, че лицето й гори, а ръцете й неконтролируемо трепереха.
Най - накрая Рени й се обади - ходила на интервю за работа и в момента пътувала с маршрутка към банката.
Пристигнаха пред заведението десет минути преди уговореното време. Нямаше свободни места и се наложи да изчакат навън. Лидия хвана под ръка приятелката си и нервно се заоглежда наоколо.
- Лиде, ако отново впиеш така зверски нокти в мен, ще се наложи да изкрещя от болка! - каза Рени с шеговита усмивка и издърпа ръката си.
- О, извинявай... - промърмори разсеяно тя, като не спираше да се оглежда. Вече цялото й тяло трепереше, а обичайната руменина от лицето й бавно започна да изчезва.
- Май валерианът не помогна - погледна я загрижено Рени. В тролея беше изровила от чантата си две миниатюрни хапчета и Лидия набързо ги погълна без вода.
- Направо не знам какво ми става, толкова много се притеснявам!
- Ами нормално е... - Рени също започна да оглежда хората наоколо.
- На моите години не е нормално! - философски отсече Лидия и пое дълбоко от мразовития въздух.
А после всичко около нея се завъртя сякаш на филмова лента. Въведоха ги в полутъмна задимена зала и ги настаниха на най-крайната маса, в компанията на момче и момиче, които пиеха бира от големи халби и почти през цялото време се държаха за ръце.
- Така е в "Уго"! - отвърна тя на въпросителния поглед на Рени и започна старателно да разглежда менюто, като полагаше усилия да не гледа постоянно към вратата.
После дълго време се опитваше да си спомни мига, в който Калоян влезе в заведението. Като в полусън видя как се оглежда наоколо, а после с нехайна походка се приближава към масата им. Подаде й ръка, топлината на дланта му сякаш опари душата й, а после непринудено се настани на свободния стол до нея и поведе разговор с Рени. Лидия изпита непреодолимо желание и тя да се включи, да каже нещо остроумно и оригинално, но думите сякаш бяха заседнали някъде дълбоко в гърлото й. Бавно отпиваше от коктейла, за който толкова много й беше говорил - вече чувстваше как алкохолът постепенно я довежда до така желаното освобождаване - усещаше си тялото леко и почти безплътно, а страховете и притесненията изчезнаха, разтопени от лъчезарната му усмивка.
"Като магьосник е" - помисли си тя, крадешком отправила, доколкото й позволяваше оскъдната светлина, поглед към него.
Не усети кога мина времето и тримата излязоха от заведението - веднага след това Рени им махна за довиждане и бързо скочи в първото преминаващо такси.
През последвалите безсънни нощи, които я очакваха, тя упорито щеше да се връща към спомена за смълчаните, обгърнати в скреж зимни улици, по които вървяха двамата с Калоян, а някъде високо над тях звездите сякаш чертаеха пътя им...
Постепенно контактите им започнаха да оредяват. Продължаваше да й изпраща песни, чиито текстове тя старателно превеждаше от английски, а после с трепет търсеше скритото в тях послание.
Изминаха няколко месеца, докато разбере, че послание нямаше - просто хубави песни и това беше всичко.
Започна да я преследва натрапчивата мисъл, че взаимоотношенията им скоро ще приключат. Така и не излязоха отново заедно, въпреки многобройните опити от нейна страна - Калоян се държеше приятелски, но упорито избягваше да се срещне с нея. А тя толкова искаше да го види отново...
В края на годината, два дена преди Коледа, поведе Рени към заведението, в което Коко ходеше на обяд. Влезе - почти трепереща - в ресторанта, а после се настани с лице към вратата и си поръча голяма халба с бира, като в същото време внимателно оглеждаше посетителите. Гърлото й беше странно свито и тя почувства как малките глътки от газираната ледена напитка й причиняват болка. Рени й говореше нещо, но не беше в състояние да следи мисълта й, затова просто от време на време кимаше с глава и разсеяно се усмихваше.
Изведнъж го видя - седеше на една маса в дъното на ресторанта и оживено разговаряше с няколко момчета. Като хипнотизирана впи поглед в него, наслаждавайки се на всяка черта на лицето му - точно в този миг разбра, че мястото й не е тук - беше се разминала с Калоян още преди да се срещнат.
До съзнанието й достигна нежната музика, която се носеше от малките тон колони на бара. Заслуша се за миг и бавно осъзна, че това всъщност е любимата й песен.
Пред очите й плавно изплува отдавна забравеният образ на облеченото в бяла лятна рокля момиче, което с безгрижна лекота танцуваше под звуците на мелодията и вярваше, че животът, който го очаква, ще бъде прекрасен.