автор: Calighula

Райсън на Линче думаше
думаше, още лобираше
за... да, то... и се одумваше
но тя го 'ич не разбираше:

**********************

Изящна! Непресътворима!
Кой те е изваял, Линче?
Приказна! Неповторима!
Най-красива! Е, след Пинче.

Аз моля те... но всъщност: Искам!
Не се обръщай... да, там... знаеш.
Не мога вече да се стискам.
Сега! Веднага! И това е.

Повярвай ми, ще мине лятото
ще отлети от плажа ятото
ДжейЛо-то ти ще е увиснало
да искам ще ми бъде писнало.

Кепенците ще бъдат спуснати.
Бананът - бивш. Сама луната.
За всички блянове изпуснати
ще плаче жално в теб жената.

Ще дойде ден и ти накрая
да молиш господа пред рая.
Ще каже той: Това... там, жено
на теб дарил съм надарено.

Доставяше ли с него радост,
неземно щастие и кеф?
- Не, а--х само...
- Гадост!!!
Марш в ада, рая да не е к-неф!