автор: Wizard

Благодарности на Enya за вдъхновението


Всяка вечер Луната излизаше на разходка по белия свят. Първо, понеже й омръзваше по цял ден да седи затворена у дома под чехъла на Татко-Слънце, и второ, за да се наслади на хорските погледи. Тя обичаше да бъде наблюдавана. Ексхибиционистичната наслада, която караше слабините й да потръпват, щом забележи влюбения поглед на някой простосмъртен към огромното й бяло сияние, не можеше да се сравни с нищо. Беше... беше прекрасно. Бройката на разбитите от нея сърца я караше да се чувства горда, а всяка една мъжка сълза увеличаваше по малко ледения хлад, който се носеше от нея.

Всяка вечер тя бавно и величествено проплуваше над смъртниците, пръскайки покварата и безумството си, излъчвайки айсбергова философия и блудническа красота. Всяка вечер поне един от презрените от нея мъже завършваше със самоубийство в нейна чест, изпълнявайки стария като света езически ритуал на саможертва в името на прокълнат и незаслужаващ дори презрение Бог. Всяка вечер морета и океани отразяваха нейния лик, а щом отминеше, се покриваха с ледена коричка. Рибите извръщаха лица от мъртвешката й студенина, а перата на чайките почерняваха като обгорени от слънчево изригване. Хората обаче не забелязваха това. Те продължаваха да тичат след нея, хипнотизирани от концентрирания грях, излъчван от безизразните й очи.

Една прекрасна вечер обаче Луната премина над малка зелена поляна, сгушена сякаш в самия край на света. Там, облегнат на едно дърво, направо на голата земя бе седнал млад овчар, който изтръгваше неземни звуци от обикновената си, издялана от върбова клонка флейта. Около него се бяха насъбрали хора от близкото село и животни от близката гора, които като омагьосани слушаха музиката му. Нито един не вдигна поглед нагоре, когато Луната прелетя над тях... и, което бе още по-дразнещо за нея, овчарят не й обърна никакво внимание.

Това бе дразнещо за нея. Тя бе свикнала всички да й угаждат, да се въртят на пръсти около нея, да изпълняват и най-малкия от безкрайните й капризи... а това пренебрежение - или още по-страшното - безразличие, на което бе подложена... и то от един овчар, несъразмерим с нейното социално положение... това бе повече от обида. Тя се закле, че ще спечели вниманието му. Всяка вечер тя специално минаваше покрай неговата полянка, разголвайки все по-безсрамно части от себе си, но овчарят продължаваше да свири, да гали насъбралите се около него животни и да не обръща никакво внимание на блудницата.

Разярена... и може би леко изплашена за влиянието си по света, една нощ Луната съблече всичките си дрехи и кацна безшумно пред младия овчар. Той обаче продължаваше да не я забелязва и тихо свиреше някаква импровизирана мелодийка.

- Защо ме наказваш така? - с престорено тъжен глас промълви Луната. - Нима не виждаш колко съм прекрасна?

- Прекрасна ли? - надигна очи овчарят. - Не това е думата, с която бих те назовал. - И отново засвири на флейтата си.

- Нима не искаш тази моя красота да ти принадлежи?!

- Не - отвърна тихо овчарят.

- Защо?! С какво си по-различен от всички останали, та не тръпнеш от изгаряща страст към мен?

- Може би защото и змиите, които идват всяка нощ в леглото ми, омаяни от музиката ми, са с по-топла кръв от теб...

- Мери си приказките, селянино!

- Селянин? О, да, сега наистина приличам на такъв. А как ще ме наречеш, ако ме видиш в друг облик?

Той вдигна флейтата си, която заблестя с мека виолетова светлина, и изрече на висок глас няколко думи, от които тревата в тих ужас се приведе към земята. Простоватата ленена дреха изчезна, заменена от черен плащ, късо подстриганата коса се превърна в дълга гарвановочерна грива, а на мястото на грубо издяланата флейта изникна абаносов жезъл.

- Кой си ти? - сепнато попита Луната.

- Виждаш ли, даже не си спомняш за мен... но вече си изплашена до смърт... понеже не можеш да наложиш волята си над мен, както правиш с безмозъчните си обожатели. Някога и аз бях един от тях, но явно за теб дори вълшебник не е достатъчно благонадеждна партия. Ти търсеше нещо друго... нещо, което оставаше и остава в тайна дори за теб самата... а в търсенето си унищожи милиард човешки души, тъй както лишеният от разум гони илюзорно слънчево зайче по поляната, тъпчейки цветя, насекоми и животни, без дори да се усети...

- Джаред...?

- Поне си запомнила името ми. Опитах се да избягам от теб, когато разбрах що за безчуствено... нещо... си ти, но нима човек може да избяга от Луната? Наглостта й да се разголва пред всеки срещнат, всяка нощ, отново и отново... да тъпче хората около себе си в изблика на морално и дори понякога физическо самозадоволяване... нима могат да бъдат превъзмогнати? О, не, Луната е безсрамна натрапница. Дори моята магия не може да се справи с нейната злоба. Но поне би могла да те държи на разстояние. А сега си иди, ако обичаш. Всъщност, ти не можеш да обичаш. Затова - иди си... настоявам. Предпочитам компанията на животните пред твоята, защото чуствата им поне са искрени. На изпроводяк ще ти направя един прощален подарък.

Внезапно появилият се незнайно откъде вятър запрати най-безцеремонно Луната в небето. Когато се свести, вече бе на стотици мили от полянката на овчаря. Вбесена, тя се опита да се върне, за да му изиграе една от любимите си сцени, но откри, че не може да си спомни пътя обратно. Не това обаче бе нещото, което я накара да изпищи. Писъкът й прокънтя из целия свят и накара спящите да обърнат глави в съня си, будните да направят знака против уроки, а децата да се усмихнат и да продължат да играят.

Когато погледна надолу към океана, отражението й, образът, с който толкова много се гордееше, неземно красивият й лик, бе изчезнал.

- Какъв по-голям подарък за едно самовлюбено хлапе от това да го лишиш от отражението му, по което то се самозахласва всяка секунда? - прошепна в главата й гласът на овчаря. - Може би сега, когато извърне очи от себе си, това хлапе ще започне да забелязва хората около себе си... и да открие, че светът не се върти около него? Сбогом, блуднице...

Гласът постепенно се отдалечаваше, подобно на лек есенен бриз. Накрая изчезна и остави Луната насаме със себе си.

Бихме могли да разкажем и за живота й след този инцидент, но ще оставим перото в ръцете на някой майстор на ужасните истории. Бихме могли да си измислим как Луната взела поука от приказките на магьосника и най-накрая придобила човешки черти, но това е дело на някой разказвач на приказки. Нашият напълно реален разказ свършва дотук.