автор: Mojsei

/ Продължение /


Разкриването на безкрайността в дискретната природа на желанието заслужава уважение и внимание, но тази сложна задача изисква да боравим с целия спектър на любовните нюанси, с тяхната гранична зона, с прехода им в своята противоположност.
Вероятно в тази връзка Х. Паницидис отбелязва следното:

"Любовното желание е несекващо желание, жадно желание заради това друго поглеждане-проглеждане към света с другото тяло."

Желанието, колкото и условно да е това, може да се разглежда и като любовно, и като еротично, и като перверзно, и веднага следва да направим уговорката, че в сферата на перварзията, то не е нормално и ще трябва да бъде наречено по друг начин. Любовта, като непрекъснато преживяване на любимия, носещо наслада, не се свежда до желанието, а, когато пък я разглеждаме на нивото но желанието, се налага да видим, че то - желанието не се изчерпва с порива за притежаване, а и с този за отдаване. Самата жажда е живец на желанието, но жаждата на страстта е нейна нормална мяра, докато жаждата на сластта, разбирана като глад, като нагон се отнася вече към сферата на патологията и тук, по необходимост, се налага да се подчертае, че индивидът, именно като биосоциално същество изгражда себе си, формира своята любов като способност, защото, в противен случай, имаме работа с безпомощни жертви на нагона, които в поезията нямат каква друго да правят освен да стенат върху темата за наранените си души и сърца.
По-нататък авторът отбелязва следното:

"Едва ли има нещо по-бързо пробягващо по усета на човешкото тяло от неравната ласка на желанието... Натискът на дланите, грапавото проблясване на целувка, подпухналата мекота на устните... Цялото тяло е "отвъд" желанието, то иска неговото осъществяване."

Човек често пъти става роб на желанията си, а това е характерно за съвременното човечество, втъкало в рекламата еротично-перверзното като раздухващо желанията на консумиращия човек, а консумирането на удоволствия се преръща в стихиен и неуправляем процес, под чиято тежест стенат и елементарните норми на нравствено поведение, прокламиращи упадъка на здравите нрави, а това пък е преддверие на деградацията и смъртта.
Да вървиш през живота като влюбен е нещо съвършено различно от това да стенеш като жертва на развихрената от теб самия сласт и рекламирана чрез стиховете, които пишеш.
Задоволяването на желанието не е отвъден негов свят. Обратно, в своето задоволяване то е при себе си, за да се възпроизведе, а с това става и индивидуалното възпроизводство в посочената насока.
Цялото ни осезание участва в любовно-непосредственото, т.е. в еротичния процес, в който партньорите са интимни на основата на своята взаимност.
Авторът на анализираната от мен статия пише следното:

"Усетът ни не се прикрива, но и не ни издава; той разгадава дори присмеха на онова тяло, което сме прегърнали с желание и самото то отвърнало с желание.
Съ-докосването с другост е и заразително. Дори заради това, че (им) остава притесненото незнание как да го имат поне оше веднъж."


Присмехът на прегърнатото с желание тяло, а и то направило същото, вече е различие, което предопределя начина на възпроизводство на общото чувство по линия на негативността. Възторгът и възхищението на един от партньорите, доминиращ над другия, се оказва водещ в постигнатото тъждество и определя насоката към разширено възпроизводство на любовното чувство, с угаснавето на еротичното желание, за да осигури и неговото последващо разширено възпроизводство.


Срамът като носител на невинността, чистотата, святостта е реална, здрава мяра на еротичното желание, бариера, която се вдига за влюбените очи и стои неумолимо спусната пред опитите за опетняване на любовното дихание.
В тази насока Х. Паницидис отбелязва следното:

"Срамът се опитва да постави граници там, където тялото не се и сеща да спира... Така срамът поставя "културни" граници, но голото тяло пак, и все пак, ни създава и се създава там, където не се срамува и въпреки срама.
Та нали още при онази възраст, едва прекрачила невръстността, когато тяло и душа, разпънати от желание, намират самите себе си с единството на негов субект-обект, слисаното смесване на слънчеви силуети с плисъка на удоволствието е вечност, побрала в игра-оцеляване несрамуването като без-срамие. Светът на другите възрасти е несвяст, несвят."

Ако срамът се проявява нерешително, ако той залита в собствената си природа, ако между него и тялото вече е възникнал конфликт, то за какъв срам говорим. Подобни напъни могат да са негова карикатура, сочеща пътеката на безсрамието, а това вече е напускане на предметната обаст на нашето изследване.
Срамежливата невинност е очарователна в своята решителност, поемайки в стихията на еротичния порив, различен от поривите на нагонната сласт.
Отпадането на срама от света на еротичното желание води в друг свят, който авторът успешно нарича "несвяст".

/ Следва /