Стотици двойки очи. И всички виждат белезите й. Хората нямат тела, само крака и ръце, и точно в средата между тях зеници, взрени в нея. В пресните морави петна по ребрата, светлокафявите и вече заздравяващи белези в мекото на корема, следите от зъби от вътрешната страна на бедрата, протърканата до огненочервено кожа на гърдите, изпръхналите и сухи устни. Но тя трябва да измине това разстояние.
От неговия дом до магазина. Между всички тези погледи. И да купи месо, сирене, мляко, от онзи нарязан хляб в найлоновите опаковки, сметана за кафе, плодове и да се върне. По същия този път, който безсрамно и нахално я оглежда цялата. От глава до пети. При него.
Докато той разгръща вестника с огромната цветна снимка на първа страница, прелиства набързо първите страници и преди любопитните му зелени очи да стигнат до обявите и некролозите.
После трябва да приготви обяд. Да обели кожата на картофите и да ги нареже на кубчета, после моркови, един домат, черен пипер, чушка, грах, да ги постави в червената тенджера да се сварят, после да добави подправките и сол, преди това лук, накълцан ситно, накрая мазнина. После трябва да начука пържолата и да я наложи с чесън и магданоз. Да изпече чушките и да ги обели. После да постави парчето месо в свистящото, загорещено олио и да пържи равномерно, от двете страни, за да е леко алангле, за да може, когато той опре ножа от месото да потече мазнина, оцветена в розово.
После той сяда срещу нея на масата. И тя приплъзва внимателно чинията пред него, за да не създава и най-малък шум, поставя тихо вилицата от лявата страна, лъжицата и ножа от дясната, салфетка под тях и остава права, докато той се храни без да я поглежда. Ръцете му са спокойни и лъжицата методично потъва в супата, след това с точността на хирург ножът отделя месото от кокала, а вилицата поставя хапката между острите му, снежнобели зъби. Бузите му се издуват ту вдясно, ту вляво, шумно гълта и движението се повтаря пет или шест пъти, докато пържолата от чинията изчезне и там остане само безформено мазно петно. После дясната му ръка се протяга към салфетката, опира я до крайчето на устните и зелените му очи рязко се удрят в нейните.
След това движенията й се повтарят в обратен ред. Първо чинията, после приборите, смачканата салфетка, после мократа кърпа, с която изтрива масата и задължителната чаша вода, която поставя върху кръгла поставка пред него. Той пие, а с крайчеца на окото си тя оглежда предметите в тази къща. Кафявият шкаф над мивката, жълтите, зелени и бели чинии, които проблясват зад стъклото, чашите, наредени на рафта до тях, подправките в дългите шишенца с шарени етикети по тях. Над тях цветята, чийто листа сякаш я наблюдават.
И тогава тя се опитва да си представи, че няма плът... И че е далеч от цялата тази къща, която ги опасва, скрива ги в четириъгълната си прегръдка, в която тя търси, но не намира укритие, когато той й посяга и погледът му се губи зад клепачите, очите му се обръщат, а ръцете му се превръщат в юмруци от гранит и се сипят върху главата й, корема, а в гърба си усеща острите му нокти, когато той я хваща за дрехата и удря тялото й в стените.
Тогава тя затваря очи и си повтаря, че това тяло не е нейно, а просто обвивка, която поема ударите на неговата ярост, и гласът не е нейният, а само ехо, чужд звук, който попива в предметите и че тя в същия този миг, когато устата му се разкривява, а всеки следващ удар сякаш става по-лек, защото той вече е изморен, е на друго място, някъде, където светлината е ярка, а всичко наоколо е меко и пространството се отваря, за да я скрие. И тогава кожата й сякаш се превръща във въздух, защото тя вече не чувства нищо, той удря само сянката й, която тя ще остави тук и ще изтича с боси пети навън, ще премине между хилядите погледи и ще стигне края на пътя и оттам ще се хвърли в нищото, където светът свършва и се отварят вратите на космоса.
Ще протегне ръка и ще махне това накъсано покривало, в което звездите са като малки неонови лампи от операционна зала и ще потъне в онзи тунел, за който е чувала, или който сякаш вече е виждала и той ще я засмуче като огромна тръба, пълна с вакуум. И всичко ще свърши.
Точно, когато усеща, че се отделя от тук, ударите му заглъхват някъде, и тя отново трябва да се върне при него. Тук между тези четири стени, да събере тялото си, разхвърляно по пода, да опъне крайниците, докато болката в тях стане равномерна, да отвори очи и изтича в банята, за да погледне лицето си в огледалото и там пред студеното стъкло установи, че това е отново нейното лице, но се е скрило зад една подута и безформена маса, оцветена в боите на болката, че това отново са нейните очи, но плувнали във влага зад спуснатите и подути клепачи, че това отново е нейната коса, но тя трябва да измие кръвта, за да види цвета й и после дълго да се реши със затворени очи и да си представя ,че тя е дълга и гъста, а слънцето я затопля по гърба, някъде далеч оттук, и това никога не се е случвало.
И после да се върне при него. Който мълчи, потънал в дълбокото и меко кресло, чете книга, слуша радио или гледа в стената. Застанал като статуя, издигната в пустинята, като сфинкс, толкова спокоен и толкова непознат. Сякаш е чужд, сякаш този дълъг негов нос никога не е усещал острата миризма на кръв, на нейната кръв, ръцете му никога не са се удряли в нея, никога не е се е случвало това, което тя току-що видя или си съчини или действително се беше случило, но на други двама души. И тогава тя ще се приближи до него, ще обхване ръката му, ще я постави между гърдите си, за да може да чуе дланта му ударите на сърцето й, сякаш това вече не е кожа, а една безкрайна асфалтирана улица, втвърдена от хилядите автомобили, които минават по нея, поела от силата им, от скоростта им, една опъната в безкрайното посока, която го отвежда по-близо до спокойствието, а нея отдалечава от тук, от земята, от тези предмети, от всичко видимо.
И тогава той ще се разкае и тя ще чуе, че той се опитва да произнесе някакви думи, която тя не разбира, защото е чувала десетки пъти, после той ще я прегърне и ще плаче, гласът му ще скимти опрян в рамото й, после ръцете му ще я прегърнат, и после телата им ще се боричкат върху пода, опрени в стените или под душа, тя ще крещи, обзета от лудост, когато той я хапе, а ръцете му, тялото му сякаш я гъделичкат от вътрешната страна на плътта, там, където е тъмната и полепнала в паяжини тишина, в която душата й се удря като в преграда, когато иска да избяга, но вместо това се отблъсква и като топка се търкулва обратно...
И тогава тази огромна къща утихва, цветовете се скриват обратно във всичките тези предмети, и тя е обзета от паника, защото и този ден ще свърши всеки момент, и това наистина се е случило, а и утре ще се случи пак.
И сега тя трябва да оправи тяхното легло. Да изтупа възглавниците, да опъне чаршафите, да постави отгоре им едно одеяло, под което двамата да се скрият и в тъмното тя ще се ослушва за дъха му, докато той заспи и после, после ще стане съвсем тихичко, тя ще премине боса по коридора, ще отвори шкафа, и ще изпие онези хапчета, ще си налее една огромна чаша вода, и ще ги изсипе в шепата си, а докато те стържат гърлото й, ще си представя, че се дави и тялото й потъва в морето, а той седи на брега, отгърнал неговия вестник и ще вдигне поглед чак след като прочете обявите и некролозите, докато тялото й натежава, ушите й бучат, и тя потъва в синьозеленикавото наоколо, а там, някъде в края на неговата страница, той ще прочете името й, а зениците му спокойно ще преминат нататък, защото не я е познал...