Привет, Anonymous » Регистрация » Вход

Сдружение ХуЛите

Посещения

Привет, Anonymous
ВХОД
Регистрация

ХуЛитери:
Нов: xoxoyolli
Днес: 0
Вчера: 0
Общо: 13999

Онлайн са:
Анонимни: 421
ХуЛитери: 5
Всичко: 426

Онлайн сега:
:: Albatros
:: liulina
:: pastirka
:: vlakant
:: Lombardi

Електронни книги

Вземи онлайн електронна книга!

Календар

«« Юли 2022 »»

П В С Ч П С Н
        123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031

[ добави събитие ]

Екипи на ХуЛите

Съвет на сайта:
5 съветници

Публикуващи администратори:
изпрати бележка на aurora aurora
изпрати бележка на alfa_c alfa_c
изпрати бележка на viatarna viatarna
изпрати бележка на Valka Valka
изпрати бележка на anonimapokrifoff anonimapokrifoff

Издателство ХуЛите:
изпрати бележка на hixxtam hixxtam
изпрати бележка на BlackCat BlackCat
изпрати бележка на nikikomedvenska nikikomedvenska
изпрати бележка на kamik kamik
изпрати бележка на Raya_Hristova Raya_Hristova

Координатор екипи и техническа поддръжка:
изпрати бележка на Administrator Administrator


С благодарност към нашите бивши колеги:
mmm
Angela
railleuse
Amphibia
fikov
nikoi
намали шрифтанормален шрифтувеличи шрифтаОбяд
раздел: Разкази
автор: Tiranozavar

Стотици двойки очи. И всички виждат белезите й. Хората нямат тела, само крака и ръце, и точно в средата между тях зеници, взрени в нея. В пресните морави петна по ребрата, светлокафявите и вече заздравяващи белези в мекото на корема, следите от зъби от вътрешната страна на бедрата, протърканата до огненочервено кожа на гърдите, изпръхналите и сухи устни. Но тя трябва да измине това разстояние.
От неговия дом до магазина. Между всички тези погледи. И да купи месо, сирене, мляко, от онзи нарязан хляб в найлоновите опаковки, сметана за кафе, плодове и да се върне. По същия този път, който безсрамно и нахално я оглежда цялата. От глава до пети. При него.
Докато той разгръща вестника с огромната цветна снимка на първа страница, прелиства набързо първите страници и преди любопитните му зелени очи да стигнат до обявите и некролозите.
После трябва да приготви обяд. Да обели кожата на картофите и да ги нареже на кубчета, после моркови, един домат, черен пипер, чушка, грах, да ги постави в червената тенджера да се сварят, после да добави подправките и сол, преди това лук, накълцан ситно, накрая мазнина. После трябва да начука пържолата и да я наложи с чесън и магданоз. Да изпече чушките и да ги обели. После да постави парчето месо в свистящото, загорещено олио и да пържи равномерно, от двете страни, за да е леко алангле, за да може, когато той опре ножа от месото да потече мазнина, оцветена в розово.
После той сяда срещу нея на масата. И тя приплъзва внимателно чинията пред него, за да не създава и най-малък шум, поставя тихо вилицата от лявата страна, лъжицата и ножа от дясната, салфетка под тях и остава права, докато той се храни без да я поглежда. Ръцете му са спокойни и лъжицата методично потъва в супата, след това с точността на хирург ножът отделя месото от кокала, а вилицата поставя хапката между острите му, снежнобели зъби. Бузите му се издуват ту вдясно, ту вляво, шумно гълта и движението се повтаря пет или шест пъти, докато пържолата от чинията изчезне и там остане само безформено мазно петно. После дясната му ръка се протяга към салфетката, опира я до крайчето на устните и зелените му очи рязко се удрят в нейните.
След това движенията й се повтарят в обратен ред. Първо чинията, после приборите, смачканата салфетка, после мократа кърпа, с която изтрива масата и задължителната чаша вода, която поставя върху кръгла поставка пред него. Той пие, а с крайчеца на окото си тя оглежда предметите в тази къща. Кафявият шкаф над мивката, жълтите, зелени и бели чинии, които проблясват зад стъклото, чашите, наредени на рафта до тях, подправките в дългите шишенца с шарени етикети по тях. Над тях цветята, чийто листа сякаш я наблюдават.
И тогава тя се опитва да си представи, че няма плът... И че е далеч от цялата тази къща, която ги опасва, скрива ги в четириъгълната си прегръдка, в която тя търси, но не намира укритие, когато той й посяга и погледът му се губи зад клепачите, очите му се обръщат, а ръцете му се превръщат в юмруци от гранит и се сипят върху главата й, корема, а в гърба си усеща острите му нокти, когато той я хваща за дрехата и удря тялото й в стените.
Тогава тя затваря очи и си повтаря, че това тяло не е нейно, а просто обвивка, която поема ударите на неговата ярост, и гласът не е нейният, а само ехо, чужд звук, който попива в предметите и че тя в същия този миг, когато устата му се разкривява, а всеки следващ удар сякаш става по-лек, защото той вече е изморен, е на друго място, някъде, където светлината е ярка, а всичко наоколо е меко и пространството се отваря, за да я скрие. И тогава кожата й сякаш се превръща във въздух, защото тя вече не чувства нищо, той удря само сянката й, която тя ще остави тук и ще изтича с боси пети навън, ще премине между хилядите погледи и ще стигне края на пътя и оттам ще се хвърли в нищото, където светът свършва и се отварят вратите на космоса.
Ще протегне ръка и ще махне това накъсано покривало, в което звездите са като малки неонови лампи от операционна зала и ще потъне в онзи тунел, за който е чувала, или който сякаш вече е виждала и той ще я засмуче като огромна тръба, пълна с вакуум. И всичко ще свърши.
Точно, когато усеща, че се отделя от тук, ударите му заглъхват някъде, и тя отново трябва да се върне при него. Тук между тези четири стени, да събере тялото си, разхвърляно по пода, да опъне крайниците, докато болката в тях стане равномерна, да отвори очи и изтича в банята, за да погледне лицето си в огледалото и там пред студеното стъкло установи, че това е отново нейното лице, но се е скрило зад една подута и безформена маса, оцветена в боите на болката, че това отново са нейните очи, но плувнали във влага зад спуснатите и подути клепачи, че това отново е нейната коса, но тя трябва да измие кръвта, за да види цвета й и после дълго да се реши със затворени очи и да си представя ,че тя е дълга и гъста, а слънцето я затопля по гърба, някъде далеч оттук, и това никога не се е случвало.
И после да се върне при него. Който мълчи, потънал в дълбокото и меко кресло, чете книга, слуша радио или гледа в стената. Застанал като статуя, издигната в пустинята, като сфинкс, толкова спокоен и толкова непознат. Сякаш е чужд, сякаш този дълъг негов нос никога не е усещал острата миризма на кръв, на нейната кръв, ръцете му никога не са се удряли в нея, никога не е се е случвало това, което тя току-що видя или си съчини или действително се беше случило, но на други двама души. И тогава тя ще се приближи до него, ще обхване ръката му, ще я постави между гърдите си, за да може да чуе дланта му ударите на сърцето й, сякаш това вече не е кожа, а една безкрайна асфалтирана улица, втвърдена от хилядите автомобили, които минават по нея, поела от силата им, от скоростта им, една опъната в безкрайното посока, която го отвежда по-близо до спокойствието, а нея отдалечава от тук, от земята, от тези предмети, от всичко видимо.
И тогава той ще се разкае и тя ще чуе, че той се опитва да произнесе някакви думи, която тя не разбира, защото е чувала десетки пъти, после той ще я прегърне и ще плаче, гласът му ще скимти опрян в рамото й, после ръцете му ще я прегърнат, и после телата им ще се боричкат върху пода, опрени в стените или под душа, тя ще крещи, обзета от лудост, когато той я хапе, а ръцете му, тялото му сякаш я гъделичкат от вътрешната страна на плътта, там, където е тъмната и полепнала в паяжини тишина, в която душата й се удря като в преграда, когато иска да избяга, но вместо това се отблъсква и като топка се търкулва обратно...
И тогава тази огромна къща утихва, цветовете се скриват обратно във всичките тези предмети, и тя е обзета от паника, защото и този ден ще свърши всеки момент, и това наистина се е случило, а и утре ще се случи пак.
И сега тя трябва да оправи тяхното легло. Да изтупа възглавниците, да опъне чаршафите, да постави отгоре им едно одеяло, под което двамата да се скрият и в тъмното тя ще се ослушва за дъха му, докато той заспи и после, после ще стане съвсем тихичко, тя ще премине боса по коридора, ще отвори шкафа, и ще изпие онези хапчета, ще си налее една огромна чаша вода, и ще ги изсипе в шепата си, а докато те стържат гърлото й, ще си представя, че се дави и тялото й потъва в морето, а той седи на брега, отгърнал неговия вестник и ще вдигне поглед чак след като прочете обявите и некролозите, докато тялото й натежава, ушите й бучат, и тя потъва в синьозеленикавото наоколо, а там, някъде в края на неговата страница, той ще прочете името й, а зениците му спокойно ще преминат нататък, защото не я е познал...


Публикувано от BlackCat на 11.07.2005 @ 12:02:51 



Сродни връзки

» Повече за
   Разкази

» Материали от
   Tiranozavar

Рейтинг за текст

Средна оценка: 4.78
Оценки: 14


Отдели време и гласувай за текста.

Ти си Анонимен.
Регистрирай се
и гласувай.

Р е к л а м а

02.07.2022 год. / 10:26:08 часа

добави твой текст
"Обяд" | Вход | 7 коментара (7 мнения) | Търсене в дискусия
Коментарите са на публикуващия ги. Ние не сме отговорни за тяхното съдържание.

Не са позволени коментари на Анонимни, моля регистрирай се.

Re: Обяд
от Pord на 11.07.2005 @ 12:56:12
(Профил | Изпрати бележка) http://www.slovo.bg/sgenchev
Много силна творба! Абсолютно българска и актуална, но и човешка, общочовешка и истинска. С пулса на латиноамериканския магически реализъм.
Поздрав!


Re: Обяд
от Obgru6tane на 11.07.2005 @ 13:29:14
(Профил | Изпрати бележка)
"сякаш това вече не е кожа, а една безкрайна асфалтирана улица, втвърдена от хилядите автомобили, които минават по нея, поела от силата им, от скоростта им, една опъната в безкрайното посока, която го отвежда по-близо до спокойствието, а нея отдалечава от тук, от земята, от тези предмети, от всичко видимо"

Колко красота има в измачканото лице, в сгънатото на няколко ката сърце, което чака да открие мъничко свое открито пространство, в което да се разгърне и постле. Целувам това мораво чело.


Re: Обяд
от DIhanie на 11.07.2005 @ 17:33:36
(Профил | Изпрати бележка) http://dihanie.atakmim.com
.... Защо си го написал?В отговор на какво?


Re: Обяд
от copie на 11.07.2005 @ 20:52:30
(Профил | Изпрати бележка)
!!!!! Великолепно! Поздравления, поздравления!
Умееш да им влизаш в мозъците - и на жертвите, и на манияците!
... от вътрешната страна на плътта...
Браво!


Re: Обяд
от lusi на 12.07.2005 @ 04:57:56
(Профил | Изпрати бележка)
Недей стига до края на пътя! Там, не започва Космоса, там започва нищото! Твоят съпруг е добър. Днес, си задавах този въпрос, защо на добри хора, понякога се падат лоши съпруги(съпрузи)?И знаеш ли до какъв странен отговор стигнах? За да бъде изпитана нашата любов! Да може тя, да достигне своето съвършенство! Да може, да ни научи да прощаваме! Прощавай и обичай, макар и без тяло! Съболезнования!


Re: Обяд
от dafna на 13.07.2005 @ 23:25:33
(Профил | Изпрати бележка)
От този реализъм боли. Като във филм на К. Тарантино - нищо не е спестено или замъглено в метафори. /Всъщност единствената метафора е заглавието/.Само финалът ми звучи нелогично, погледнато през човешкия характер. Иначе той /героят/ ще си остане схема.
Поздрави!


Re: Обяд
от Ufff на 20.11.2005 @ 01:35:30
(Профил | Изпрати бележка)
Признавам си, че не съм следила всичките ти разкази. Но за тези, които съм чела, искам да кажа: смятам, че ти доста успешно би могла да режисираш един филм, от онези, на които казват "авторски", като се почне от сценария още та до подробностите с осветлението и т.н.. Би ми било любопитно да видя как "фиксираш" с осветление части от човешките тела, най-вече ръцете и лицата им, от предметите, как ги уголемяваш или смаляваш, сменяш, завърташ...
Опс, че се отнесох. Пък и никой не ме пита.
:)